Книгата „Село Опицвет през вековете“ се появи през 1994 г.

Тридесет години по-късно новите жители на цялата област проявиха интерес към тази история. В Костинброд се създаде клуб „Родолюбие“ и се изгради музей. Общинските служители се свързаха с мен и това ме вдъхнови да осъществя моята идея за второ издание.

Първата причина за това е, че след кончината на баща ми в неговия голям архив намерих още две глави като продължение на книгата. Носеха дата 2009 г. Междувременно бяха написани и други исторически книги за областта и данните в тях допълваха това, което Павел Мишев беше успял да разбере от живите още възрастни хора, запомнили истории за селото, или от оскъдните сведения в църковните книги.

Другата причина е, че през 2027 г. се навършват 100 години от рождението на баща ми и грижата за паметта му е мой дълг.

Има и други причини. Новите жители създават ново отношение към мястото, което обитават, и се появява интерес към историята на Опицвет.

Времето, отразено в първото издание на книгата, обхваща периода до 1994 г. Последните две глави носят дата 2009 г. Информацията извън този период е цитирана от чужди източници и е маркирана с курсив.

Голяма благодарност за помощта при подготовката на това второ издание дължа на Таня Бардова!

Лидия Радомирска (Мишева), 2026 г.

Когато човек, който се намира в централната част на столицата на Република България — София, пожелае да отиде в село Опицвет — Софийска област, може да използва следния маршрут:

Изходният пункт е централният софийски площад около черквата „Света Неделя“ — старото му наименование е „Свети Крал“. Посоката е към Централна гара по булевард „Княгиня Мария Луиза“ до „Лъвов мост“. Оттам срещу течението на река Владайска по бул. „Сливница“, по надлеза при „Захарна фабрика“ и бул. „Европа“ до Околовръстния път на София. След това, следвайки западната посока, се поема по главния шосеен път, идващ от далечна Индия — гр. Калкута, през Цариград, Пловдив и София, и водещ за Драгоман – Белград – Париж и Лондон.

На около 25 км от София вдясно от главното шосе се отклонява третокласен път в северна посока, който минава покрай най-източната част на с. Опицвет, през кръстопътя за с. Безден и с. Петърч, през с. Богьовци и при махала Беледие хан се включва в другия главен път, свързващ София с Лом.

Вляво се намира най-източната част на гр. Сливница, заета от нейната промишлена зона. Главният път продължава на запад по малко възвишение през Драгоман и при жп спирка Калотина минава държавната ни граница със съседна Сърбия.

От старото село Драгоман (сега квартал на града) се отклонява на изток друг междуселски третокласен път, минаващ през с. Големо Малово, Раяновци, Мало Малово, Василовци, Цръклевци и малко преди с. Бучин проход се включва в другия главен път от София за Лом.

Този кът от най-западната част на Софийското поле ще е предмет на описание и проследяване в следващите редове на тази книга.

Североизточно от отклонението на третокласния път, намиращо се пред гр. Сливница, водещ за махала Беледие хан, завършва равнинната част на западното Софийско поле и започва първият планински рид, наречен Костело — възвишение с надморска височина около 650 м. То продължава на запад, почти успоредно на жп линията и главния път, като средната му част носи наименованието Целовижда. Южният му склон е залесен около 1925 г. с борови насаждения. Най-западната му част се изравнява със западния край на гр. Сливница и се нарича Бабин дел. На около 2 км западно от този рид местността преминава в по-равнинна част и северният ѝ край опира в Алдомировското блато, наричано още Сарай, което при голямата суша през 1986 г. окончателно пресъхна. На запад от Алдомировското блато се намира една равнинна част от землището на с. Алдомировци, граничеща на запад с други по-добре изразени планински формирования с надморска височина около 900 м, наричани Чавчи камък (898 м) и Мека црев (892 м н. в.). Трите последователни възвишения общо се наричат Три уши. Те са известни в историята с пораженията на сръбската войска по време на Сръбско-българската война през 1885 г., така прекрасно възпети от поета Иван Вазов в стихотворението „Новото гробище над Сливница“ и в други негови незабравими произведения. Така започващата планинска верига завива на североизток и под различни имена — Мала глава, Голема глава, Остри връх — при с. Понор, с. Дреново и с. Дръмша се прелива в Мала планина. Тази планинска верига е пресечена на четири места с долове.

Първият дол се намира североизточно от Алдомировското блато и покрай него е оформен черен път, по който може да се стигне до с. Големо Малово, като се мине през една гориста местност и през местността, наречена Каца. Другият дол разделя Мала глава от Голема глава и се нарича Татарски дол. Той се спуска на юг покрай местността Асаница и след Мачарогов въртоп преминава в Парамунски дол и се разлива в равнината на Гладно поле. Третият дол започва от местността Локви и разделя Голема глава от Остри връх. Той се нарича Кузлов дол и върви на юг, като разделя землищата на селата Опицвет и Безден и завършва в равнинната част с един разкошен извор на р. Бистрица — малка, бистра рекичка — ляв приток на р. Блато. През най-източната част е оформена по-разлята теренна форма, през която минава и шосейният път от София за Лом.

Другият третокласен път, който се отклонява от магистралата за Драгоман в източна посока и се включва в другия главен път, свързващ София с Лом при с. Бучин проход, минава през една планинска котловина между северния склон на планинската верига Три уши и южния склон на планина Чепън с надморска височина около 850 м. На този път като мъниста от броеница са се наредили от запад на изток селата Големо Малово, Раяновци, Мало Малово, Василовци и Цръклевци. В най-западната част на тази планинска котловина е разположен град Драгоман, а между него и с. Големо Малово се намира и Драгоманското блато, което посредством проведени хидромелиоративни мероприятия вече е пресушено и сега представлява хубава селскостопанска площ от ниви и ливади. Тази планинска котловина, която обхваща землищата на гореописаните пет села, завършва на изток до главния път от София за Лом в полите на Мала планина при местността Раниславци. Южният склон на по-голямата източна част на планината Чепън и северният склон на планинската верига Три уши са обрасли с редки дъбови и борови горички, които завършват в равнинната част на котловината и я оформят като една приказна малка ривиера, ухаеща през късна пролет на аромат от разцъфнал люляк и планински цветя и билки. Най-западната част на планината Чепън се издига над гр. Драгоман с най-висок връх Петровски кръст и надморска височина 1206 м. Южният ѝ скат към гр. Драгоман е обезлесен и покрит с варовикови скали. Планината продължава на изток до главния път София – Лом и се прелива в Мала планина.

Планинската верига Три уши в най-западната си част е с ширина от 500 м до 1 км и постепенно на изток ширината ѝ се увеличава, като при махала Беледие хан и с. Понор до Ломския път достига до 4–5 км.

На около 3 км от Беледие хан в западна посока, където свършва равнинната част на Софийското поле и започват първите варовикови скални образувания, е разположено с. Богьовци. На още 2 км в същата (западна) посока се намира с. Безден, разположено около няколкото извора и езерото, което се е сторило на първите обитатели на селото бездънно и оттам е получило и името си — Бездън и Безден.

Почти цялата южна част на планината е обезлесена и изцяло покрита от варовикови скали. Само в доловете, в отделни въртопи и по-равни части има редки дъбови, габърови и други едри храстови дървета. През 1925 г. известна част е залесена с борова гора, попадаща в землищата на с. Богьовци и на с. Опицвет.

Планинската верига Три уши представлява първата най-южна предпланина на Западна Стара планина.

От геологията е известно, че преди много милиони години, когато е започнало формирането на земната кора, на мястото на днешната старопланинска верига се е простирал огромен воден басейн. В него са се утаявали дебелослойни наслаги и вследствие на последователно проявилите се нагъвателни движения се е оформила днешната теренна форма на Стара планина и нейните предпланини. Тази доказана от науката теория може нагледно да се проследи, ако се погледне от юг на север землището на с. Опицвет. От отклонението на пътя за Беледие хан, направо на север, само на около 500 м започва първата нагъната теренна форма — рид, който отива на запад с наименования — Костело, Рънки-Целовижда, Бабин дел. Северният скат на този рид завършва в друга, по-ниска теренна гънка — Падината, в южната част на която се намира местността Лозето, в която са садени лозя. Пак от шосето на запад започва втората нагъната форма, наречена Връо, също достигаща на запад до Бабин дел и пресичаща се от две падини — Колина падина и Клечкова падина. Северният скат на Връо завършва отново в равнинната част на Софийското поле и след около 1,5 до 2 км започва скалистата част на планинската верига, чийто южен склон от запад на изток носи названията Авратица, Панини кории, Гаджовица до Кузлов дол. След достигане на по-високата част (около 700 м над морското равнище) започва по-равна част, в която са разположени така наречената Асанова ливада (Асаница), Мачарогов въртоп и Цулина ливада, оформена в най-източната си част до Кузлов дол като падина. След тази спокойна и равнинна теренна форма започва по-стръмният и скалист южен скат на Голема глава. По този склон на запад от Кузлов дол са се формирали три-четири обезлесени теренни форми, покрити с храсти и тръни, наречени Венците. Най-западната им част е получила названието Говедарника, защото там през летния сезон нощуваха селските говеда. След тях идва най-високата част на Голема глава — около 900 м надморска височина. След Голема глава теренът на север отново става по-нисък. Тази теренна форма, наречена Локви, ограничава на север землището на с. Опицвет. Равнинната част на западния край на Софийското поле се вклинява на запад между северните склонове на местностите Връо, Колина падина, Клечкова падина и Бабин дел, който с един плавен рид се свързва с южния скалист склон на местностите Авратица, Панини кории и Гаджовица, достигащи до Кузлов дол.

Тази равнина в най-западната си част попада в землището на гр. Сливница, а останалата по-голяма източна част остава в землището на с. Опицвет и носи название Равнище, което пък от своя страна завършва в най-южната си част с местността Барата. Тази местност е получила името си от един водослив, събиращ повърхностните води от северните склонове на Бабин дел, Клечкова и Колина падина и от южния скалист склон на местността Авратица, отвеждащ ги във Врелото.

В местността „Равнище“, близо до границата между двете землища на гр. Сливница и с. Опицвет, имаше едно високо, дългогодишно брястово дърво с голям диаметър, наречено Пушин брест. В най-високите му клони имаше голямо орлово гнездо, в което два орела отглеждаха своето поколение.

В североизточната част на местността Равнище, там, където свършва равнината и започват първите скали на южните склонове на местността Авратица и Панини кории, на разстояние от около 300 м са се наредили около петнайсет-двайсет извора с чиста, бистра планинска вода, излизаща изпод основите на самите скали. Успоредно на тях на около 40–50 м към равнината на юг следват 8–10 извора на дълбочина от 2–3 м, наречени окна. Първият извор от запад, намиращ се под Илийната поята и извиращ от една голяма скала, беше с температура на водата 1–2 градуса по-висока от температурата на останалите извори и беше получил названието „светена вода“. Хората, получили някакви наранявания по тялото, след измиване няколко пъти с тази вода чувстваха подобрение и раните им зарастваха по-бързо. Поради тази причина в извора се пускаха различни дребни монети или се закачваха различни цветни конци или парцалчета върху растящия над извора между скалите дървесен трън (глог) в израз на благодарност към лечебните свойства на водата.

На около 80 м от този извор, в югоизточна посока, непосредствено до северната граница на заградената с натрупани камъни (суха зидария) Боцова ливада се намираше едно от най-дълбоките окна — Лазарово окно.

Поредицата от извори завършваше на изток с голям извор, намиращ се в ливадата под поятата на Йордан Конев, и водата от извора, образуваше цял поток, течащ в посока на югозапад и носещ названието Мало блатце.

На около 50 м на запад от последния извор, между ниски скали, е един от най-популярните извори, оценен с най-добри вкусови качества и наречен Здравков кладенец. Така оформилото се водно пространство с различна дълбочина, на площ от около 50–60 декара, е получило названието Врелото или място, където извира много вода. От него води началото си река Блато.

Почти по средата на Врелото населението беше построило един мост изцяло от камъни (суха зидария), покрит с големи плочи и с три големи отвора (ракли), през които протичаше водата от западната част на изворите. По този мост преминаваше добитъкът, идващ по големия прогон от селото към южните склонове на планинската верига, наричани Камико и използвани за пасище. По-късните лабораторни изследвания показаха, че чистата изворна вода на този воден басейн, съдържаща известна доза варовик, има много добри вкусови и питейни качества.

По дъното на Врелото растеше обикновена блатна тръстика, папур, шавар, дребна, пълзяща, зелена растителност (ловон), както и по-широколистна. По бреговете на западната му част и в отделни участъци в източната му част растяха високи, едростъблени върби и тополи, които с внушителния си вид допринасяха за оформянето на един приказно красив природен кът, истински оазис на фона на планинския склон. В бистрите изворни води се развъждаше и живееше пъстра фауна от различни видове риби: шаран, лин (безлюспест шаран), платика, клен, сом, мряна, кротушка, щука, раци, миди, жаби, водни змии. Из тръстиките виеха гнезда блатни червеношийки, бърнета, диви патици, рибарки, а в клоните на върбите и тополите — славеи, щъркели, диви гълъби, свраки, врабци и други птици. Това е била причината на около 100 м от моста в южния склон на Камико Ловно-рибарският съюз да построи една солидна рибарска хижа, наречена от населението Кантона, която се посещаваше в празничните дни от ловци и риболовци от столицата. В нея престояваше и горският надзирател, охраняващ изкуствено засадената борова гора (Културата) и рибата в реката.

Ако на човек се е отдала възможността да посети поне за няколко часа през средата на пролетния сезон този дивен природен кът, той би останал очарован от една прекрасна природна картина с палитра от цветове — като се започне с отражението на небесната синева в бистрите изворни води, съчетани със зеления цвят на тръстиката, папура и другите водорасли, аранжирани с пъстрия килим от цветя в ливадите, оградени от високите и дебели стволове и силуети на върбите и тополите на фона на склона на планината. Човек остава с впечатлението, че само ако повдигне по-високо ръка, ще опре синия лазур на небето и с нож може да разреже чистия, наситен с аромата на люляков цвят от храстите в близките долове, на мащерка, овчарски босилек и други ароматни планински билки въздух. Оттук поемат своя път бистрите изворни води на р. Блато по посока на изгрева на слънцето през равнината на Софийското поле, успокоявани от наредените лъкатушни завои в надлъжния профил на речното корито и допринасящи за нейното пълноводие. Почти по цялото протежение на речното корито по двата му бряга извисяват клони постоянните му спътници — върбите.

От двете страни на реката имаше обширни ливади, осеяни с пъстри цветя, насищащи въздуха с опияняващ аромат. На около 1500 м по течението, на десния бряг на р. Блато, върху северния склон на Връо е разположено сегашното с. Опицвет. Една от версиите на народното предание говори, че името на селото е дошло именно от този опияняващ аромат на цветята на тези обширни ливади. „Опива цвета“ — Опицвет. По средата на селото река Блато приема своя ляв приток — също бистра и чиста по-малка рекичка Бистрица, водеща началото си от голям извор в края на Кузлов дол.

Там, където извират водите измежду скалите, равнината се е врязала във високите варовити скали под формата на полуокръжност. Над изворите започва боровата гора, оформяща един изключително романтичен кът.

Бистрата вода на изворите е дала името на реката, а тя пък от своя страна е дала името и на цялата прилежаща местност. Коритото на реката лъкатуши и отвежда водите ѝ на юг към р. Блато, обградено от двете му страни с един килим от ливади, изпъстрени с разнообразни полски цветя и билки. Дъното на реката е обрасло с шавар и други водорасли, а по двата бряга извисяват снага стволести върби. В бистрите води на реката се развъждаше и пъстърва, освен всички видове риби и раци, които се въдеха в р. Блато. Още през времето на турското робство трима по-предприемчиви хора от старото село Портарево преграждат водата на реката близо до Кировата градина с една стена (бент) от камъни — суха зидария, и по този начин повдигат с около 1–2 метра нивото на водата. Чрез една изкопана по на запад от основното корито на реката вада, по протежение от около 1,5 км, се отвежда част от водата по посока на реката и там, където се събират ливадите от местността Средореко и първите ниви на местността Гладно поле, построяват малка воденица (караджейка) — Манчовата воденица, продадена след Освобождението на дядо Манчо от село Безден и тримата му синове Тасо, Пено и Мите.

В нея хората от селото мелеха царевица за царевично брашно и смески от царевица, ечемик и овес (мленина) за храна на добитъка. Там, където беше построена малката паянтова воденичка, водата от вадата се вкарваше в две дървени корита, издълбани от букови дървета (буки). От тях водата падаше от 2–3 м височина и задвижваше едно колело, което въртеше двата воденични камъка за мелене на зърното. Върху тях беше прикрепена една лека дъсчица, която при въртенето на камъните се удряше по тяхната грапава повърхност и непрекъснато тракаше като кречетало. По двата бряга на водата растяха високи върби, а във водата се въдеха малки рибки, много раци, жаби и водни змии. След воденицата в някои участъци водата се разливаше и в ливадите около тези разливи се размножи една тръстика, чиято височина достигаше 2–3 м. Така усамотената воденичка, сгушена между високите върби, шумът на падащата от буките вода, тракането на кречеталото, тръстиката в близките ливади, крякането на жабите през лятото допринасяха много за създаване на една обстановка сред приказно оформилия се природен кът на много романтика, любов и творческа изява. През 30-те години на века Кирил Стойков Йорданов (Киро Даскало) от с. Опицвет, учител в основното училище, който притежаваше нива на около 500–600 м на юг от извора от дясната страна на Манчовата вада, изгради нов бент от бетон при самия извор и по този начин повдигна нивото на водата в получилото се езерце. Изкопа допълнителна вада покрай по-високата част на нивата и я осигури с вода за поливане. През това време я засади цялата с различни видове овощни дървета — сливи, круши, ябълки, вишни, череши, орехи, различни сортове лози, ягоди, малини. Построи една лятна постройка и като се изключи зимният период, през останалите годишни сезони той и съпругата му Елена, също основна учителка, се грижеха за овощната и зеленчуковата градина и произвеждаха много плодове и зеленчуци. За по-рационално оползотворяване на плодовете от овощната градина монтира и един казан за варене на ракия и го нарече „Шейтан дере“.

В сезона на варенето на ракията там често се събираха хора — любители на джибровата ракия, и ставаха интересни весели сценки. За да се влезе и излезе от градината на Даскала, се преминаваше през пълноводната вада по едно дървено мостче от две тесни дъски без парапет. Почерпилите се с прясно сварена ракия и доста развеселени гости, преминавайки през мостчето, много често се цамбуркаха във вадата и в този си вид се прибираха в селото. Такива чести посещения правеха Любчо Рангелов, Гино Митов, Тодор Стефчов, Тендо Мишов, Славе Дойчинов (Даскала) и др. За ограничаване на нежелани посещения Киро беше написал на казана: „Не окличай — муфта нема“.

В източния край на село Опицвет в р. Блато се вливат и водите от изворите и езерото на село Безден, събрани и доведени от лъкатушна и доста романтична рекичка, наречена Матица. Непосредствено след нейното устие през двадесетте години на века Тодор Македонеца прегражда част от водата на реката с един яз (бент) от подръчни върбови дървета, колове и клони и я отклонява по една вада, върху която в двора си построява малка водна мелница (караджейка) за смилане на царевица, ечемик и овес за храна на добитъка. Течейки на изток през тучните ливади, реката приема първия си десен малък приток от един извор, намиращ се на черен полски път от селото, който отделя ливадите от нивите в местността Страната, наречен Стубело, от който са получили името си и околните ливади. Този път води към с. Петърч, минавайки през местността Пустиняко, в която реката приема и втория си малък десен приток (приблизително на половината разстояние между двете села). Водите на този приток са от един извор, намиращ се в една падина, наречена Извора, на около 2 км югозападно от мястото на вливането в реката.

Следвайки своя път на изток, устремена към изгрева на слънцето, реката със своите кристално чисти води, наречена като че ли в противовес на това „Блато“, напуска землището на с. Опицвет и край с. Кумарица се влива като ляв приток на р. Искър.

Почти в края на равната част на западното Софийско поле, между северния склон на Връо при Колина падина и изворите на р. Блато — Врелото, има една местност, наречена Портарица. Това название местността е получила по силата на обстоятелството, че тя обхваща равната и спокойна част от терена между двата баира — Връо и Авратица, и представлява една естествена порта. През нея още от древността е преминавал пътят, свързващ двата континента Европа и Азия, от Калкута до Париж и Лондон.

В землището на село Опицвет до 1950 г. съществуваха две тракийски могили. Едната беше на около 200 м от кръста вляво от шосето за с. Богьовци, до нивата на Мишо Ленков в местността Богьовското. Другата беше в местността Гладно поле, в нивата на Ташо Живков — Ташовата могила. На нейно място се намира вилата на зъболекаря Андрей Банишки. Тези две могили в съчетание с други по посока на София, в землищата на с. Доброславци и др., определят вярната посока на трасето на междуконтиненталния път още от времето на траките.

От археологически и исторически проучвания по безспорен начин е доказано, че тази територия на Западна България е била обитавана още в древността (около 500–300 г. преди новата ера) от скити и трибали, срещу които са предприемали походи персийският цар Дарий и Александър Македонски. По-късно тук са се заселили траки и славяни, а накрая и българите. Благоприятните климатични и почвени условия, изобилието от чиста и бистра изворна вода, близостта на гората, расла по Камико, позволяват използването ѝ за пасище на добитъка. Всичко това са били основателни предпоставки още от далечни времена тук да се заселят и първите постоянни жители.

Може с голяма доза достоверност да се предположи, че първите заселници са се установили около изворите на реката още в първия век на новата ера.

Първите три-четири колиби на поселниците са били построени в най-северната част на местността Портарица, която е и най-висока спрямо околния терен и е защитена от наводнения. Тя носи названието Могилките, а самото колибарско поселище е получило своето наименование от това на местността — Портарево.

Така се е създала и оформила наречената впоследствие източна махала (Долна). Около петдесет-сто години по-късно се формира и нова западна махала (Горна) на около 50 м югозападно от първите най-западни извори на „Врелото“ (сегашното Равнище). Колибите са строени от дърво и снопи от папур и тръстика, които виреят в изобилие покрай Окната. Няколко века по-късно, с развитието на човешкото общество, са започнали строежи на по-съвременни сгради. Започнало е поставянето на основи от камък и върху тях е сглобяван скелет от хоризонтално и вертикално свързани помежду си дървени греди, оформящи конструкцията на покрива и стените на бъдещата сграда. Стените са запълвани с преплетени дървени пръти, след което са измазвани с кал, примесена със ситно нарязана слама (плява). Покривът също е бил от папурени и тръстикови снопи и слама. Няколко столетия по-късно, след образуването и укрепването на българската държава и постоянното установяване на населението в селото, са започнали да покриват сградите и с каменни плочи.

Основният поминък на предците ни от селото са били скотовъдството и земеделието.

Наличието на просторни пасища в Камико, на гори, на изобилие от чиста изворна вода е добро условие за развитие на животновъдството. Земеделието се е развило, като са разработвани равните земи около къщите за отглеждане на хлебни култури. С постепенното стабилизиране на икономиката и увеличаване на броя на населението и на животните се е появила нуждата от отделяне на овцевъдството от основния двор на отделно място в непосредствена близост до пасището. Така е започнало изграждането на отделни кошари (пояти) за отглеждане на овцете на изток от последните извори на Врелото (Мало блатце) по посока на другите извори на р. Бистрица. Там, където завършват нивите от равната част на полето и започват първите скални образувания на планината (Камико) с южно изложение, наредени една след друга от запад на изток до р. Бистрица, всяко семейство построява своя поята за отглеждане на овцете. Една част от тези пояти са преживели вековете до 1960 г. Ограничителните стени на поятите са високи около един метър. Направени са от суха зидария, и то само от север и запад. От южната страна са открити за огряване от слънцето. Покрити са със слама. Наличието на голямо количество риба, раци и миди в реката е разнообразявало менюто на населението.

На около един километър на изток от селото, точно където свършва Парамунският дол и се разлива в равнината, в близост до бившата поята на Заро и Борчо Веселинови, е било определено мястото на селското гробище. Там са погребвали всички починали хора от селото. Откарвали са ги до гробището чрез животински впрягове. Останки от побити камъни и надгробни кръстове се срещаха на тази поляна докъм 1950 г. Отначало религиозните обреди и ритуали са били провеждани на една могила, намираща се на 20 м южно от бившата Боцова ливада (в нея сега е построена помпената станция за питейна вода). Там е забит един голям каменен кръст, а няколко века след като България е била покръстена и българският народ е започнал да изповядва християнската религия, населението е построило и малка черква (Църквето). Тя е построена върху могилата, като леко е вкопана в земята и е наречена на името на св. Йоан Златоуст. Чества се на 13 ноември всяка година. Този ден е приет като празник на селото и се провежда събор с празнични трапези, угощения, хора и веселия.

В първите години след падането на България под турско робство, поради липса на елементарна информация, населението продължавало спокойния си живот, без да почувства промяната в управленската йерархия на държавата. Постепенно със султански фермани започва създаването на турски управленски структури — вилаети, по образец на звената в Османската империя. За управители на тези вилаети са назначавани и изпращани турски бейове (валии) и чиновници, охранявани от турски войници (аскер и башибозук). Функциите на ръководителите на вилаетите са се изразявали в облагането и събирането от населението на доста големи данъци и поддържането на обществения ред. В този западен район на страната е бил създаден вилает в Цариброд и един бей в Драгоман. В него е включено и землището на с. Портарево.

Беят — управител на вилаета, е организирал два чифлика — малове (мал на арабски означава имение, чифлик). Единият в Големо Малово, а другият в Мало Малово, откъдето селата са получили имената си. Голям Мал — голям чифлик, Малък Мал — малък чифлик. А между двата чифлика са живеели хората, които са обработвали земите в чифлиците (раята, стадото), и оттам селото е получило името си Раяновци.

Върху по-хубавите земи някои от бейовете са слагали ръка и са ги обявявали за своя собственост, която се е предавала от един на друг. Така в землището на Опицвет, в Камико, между Мала глава и Авратица, на запад от Татарски дол, точно по границата между землищата на Опицвет и Сливница има една обширна ливада, която е завладяна от един от поредните бейове на име Хасан бей. И днес ливадата носи неговото име — Асанова ливада или просто Асаница. Друго землищно владение на турските бейове са били ливадите покрай Блатото, на изток от къщата на Георги Тодоров (Македонеца), които и сега носят названието Турската ливада.

През XVII–XVIII век настъпил период на продължителен упадък и разложение на Османската империя. Една от причините за това били продължителните войни с Иран в периода 1578–1639 г., които изтощили нейната икономика. Силни удари ѝ нанесли и войните с Австрия от 1593–1606 г. Отслабнала централната власт. Появили се местни независими паши и владетели, които не ѝ се подчинявали. Такъв е случаят с видинския владетел Осман Пазвантоглу. За да преодолее финансовата криза, централната власт увеличила неколкократно броя и размера на данъците. Българите били подложени на безконтролен грабеж от страна на местната администрация, на обедняващите спахии и бейове, на новите аяни и на всеки турчин, който имал оръжие.

За варварско, поробителско отношение от страна на местните турски управници към населението на с. Портарево говори следното предание:

Периодично, по няколко пъти през годината, по две-три турски заптиета посещавали селото за събиране на данъци. Това се съпровождало с устройване на големи угощения и пиянски оргии, при които са били изнасилвани и най-хубавите млади девойки и жени от селото. Населението е принуждавано в определени дни да пече специални топли хлябове, баници, пилафи, пилета и шилета, да доставя ракия и вино. Обслужването е ставало от посочени от заптиетата млади жени и девойки. Под звуците на дайрета са ставали оргии, играли са се танци и кючеци.

Възмутено до краен предел от зачестилите посещения на турците, населението решило да им се противопостави. Дошъл редът за посещение на турските заптиета при един от по-заможните селяни на долната махала на име Лазар. Той бил едър, много здрав, силен и юначен българин. Имал трима синове, също едри и здрави левенти, и една много хубава дъщеря на име Цвета. Когато пристигнали заптиетата и се настанили в къщата на Лазар, съседите се събрали и започнали подготовката за трапезата. Тогава те решили да не оставят проклетите турци да излязат живи от селото. След богатото угощение, когато заптиетата, пияни и заляни, започнали да играят кючеци и посегнали към Цвета, Лазар и синовете му, въоръжени с брадви, влезли в къщата, хванали заптиетата, разоръжили ги, извели ги, убили ги и ги заровили в тръстиките на Врелото. На другия ден се разнесла мълвата и в горната махала, че Цвета е напоила турците и те изчезнали. Оттук и една от версиите за името на селото — Опой Цвета и Опицвет.

Разбира се, след изчезването на заптиетата беят изпратил цяла потеря да разследва случая. След много арести и побои над населението от махалата най-после истината била разкрита. Турците заловили Лазар, завързали му ръцете и краката, завързали му един голям камък на врата и го хвърлили в най-дълбокото окно на Врелото. От този случай то получило името Лазарово окно. Оттогава започнало и голямото гонение и разправа с цялото население. Опожарявали се къщи, безогледно се ограбвало имущество и добитък, нанасяли се безпричинни побоища, убийства и изнасилвания. Положението станало нетърпимо и започнало разселването и бягството на останалите хора и добитък. Населението от цялата горна махала избягало и през местността Равнище и Бабин дел се заселило в сегашната Войнишка махала на днешния гр. Сливница. Ливадите в местността Барата и в Беглика покрай Блатото се стопанисваха от потомците им докъм 1950 г.

Населението от източната махала избягало и се заселило покрай реката, в западната част на днешното село Опицвет, чиито потомци са днешните Доворичинци. Първоначално са се установили на запад от улицата, разделяща Мачароговци от Манинци. Когато хората от западната махала са побягнали към Войнишка махала, предложили и на тези от долната махала да ги последват, но те категорично отказали и се отправили на изток по течението на реката. Тогава някой от горната махала ги нарекъл „опък свет“ и оттам идва и третата версия за името на днешното село Опицвет — Опък свят.

Така около 1730 г. трагично е завършило съществуването си с. Портарево, основано към I–II век.

Устремени на изток към изгрева на слънцето, бистрите води на река Блато правят няколко лъкатушни завоя ту наляво, ту надясно и по този начин осигуряват пълноводието на речното корито. Там, където реката приема водите от първия си изкуствен ляв приток, наречен Манчова вада, прави един плавен десен завой. На около 20–30 м на юг от него започва една по-висока теренна форма, гарантираща защита от прииждането на високите и катастрофални води на реката. В подножието на този по-висок скат на терена, близо до брега на реката, има извор за питейна вода, заобиколен с високи върби, акации и брястове. Речното корито в този район е обрасло с папур и тръстика.

След погрома и опожаряването на с. Портарево от турците през 1730 г. седем семейства от долната махала се спасяват, като тръгват с натоварената на волски коли покъщнина и добитъка си по течението на реката. Спирайки около извора, те преценили, че на това място са в най-голяма безопасност. Теренът е доста по-висок от реката, обезопасен от заливане, и е скрит посредством гъстата дървесна растителност от високи върби и акации, а тръстиката и папурът в реката пазят от вражески поглед от север. С камъни и дървета, покрити със снопи от папур и тръстика, построяват къщи и обори за добитъка. Дворовете си оформили подредени от изток на запад — по склона на терена с изложение от юг на север с изглед към реката. Така тези седем семейства стават основоположници на днешното село Опицвет. Това са предците на днешната фамилия Доворичинци, потомци на тези първи заселници. Понастоящем тази фамилия обитава най-северозападната част на селото покрай реката и те са единствените кореняци опицветчани. Мястото, където се установяват тези първи заселници, сега се заема от дворовете на Варадин Грозданов Божилов, Мате Геков и Йосиф, Васил и Максим Лекови Витанови. Наследници от фамилията на Доворичинци са семействата на Крум Йорданов (Далаверата), Илия (Ленчо) и Владо Рашкови, Найдо Тодоров, Иван (Пано) Донин, Божил (Боцо) Мигров и др.

В продължение на много години след времето на кърджалиите настъпило известно умиротворяване на страната и малкото село постепенно укрепвало и се развивало. Започнали да идват и първите нови заселници, които заграждали и устройвали своите дворове по образец на старите заселници — от юг на север към реката и на изток покрай нея, по течението ѝ. Така реката като основен градообразуващ фактор е допринесла най-много за формата, обхвата и разположението на селото досега.

С течение на годините постепенно Доворичинци се установяват на постоянно местоживеене в най-северозападната част на селото, върху обработваните от тях ниви. На изток от тях се заселва пришълец на име Стоян от с. Парамун — Трънско. От него произхождат семействата на Парамунци и Джеверовци. Наследници на тези фамилии са семействата на Гочо и Алекси (Лешо) Рацови, Заро и Борчо Веселинови, Иван и Никола (Кокье) Стойкови, Иван, Йордан и Никола (Кола) Гогови Стоянови (баш Джеверовци). Непосредствено до него на изток се заселва Сокол от с. Парамун, който е родоначалник на фамилия Соколовци. Наследници на тази фамилия са семействата на Кола Соколов, Жота Кръстев, Лозан Гьошев Кръстев, Гроздан Соколов, Витан Соколов, Геко Соколов. До тях е фамилията на Пенковци и Мачароговци. Преданието за този безименен преселник от Балкана — Мачарог разказва за неговата безпримерна сила. Юначен и здравеняк, той с ръце можел да смачка роговете на воловете и кравите.

Негови приемници са Здравко, Пуне, Таско и Дино Мачарогови, а по-късно семействата на Манко Христов, Мишо Ленков, Воин и Кола Славкови, Дино Донков и др. Следват на изток фамилиите на Милинци с приемници Саро Кръстин, Свилен Димитров, Станимир Тасков, Пено Василев, Тодор Стефчов, Владо Донков, Лозан Дойчинов, Владо Величков, Атанас Дойчинов, Йордан Конев и др. До тях се нарежда фамилията на Окованци с произход от с. Петърч. Приемници са им семействата на Манчо Спасов със синове Петър, Косто и Тодор, Владо Колев и Лозан Войнов. Следва фамилията на Тонинци, чийто корен също е от Балкана — с. Дръмша. Техни наследници са семействата на Евлоги Божилов, Кирил Стойков, Найдо Митов, Гино Мигов, Дано Илиев, Рашо Гьошев, Жота Тонин и др. От тях на изток следва едно голямо родово подразделение, наречено Лагерници. В тях са включени фамилиите на Младо Донков, Асен Владов, Маго и Кола Иванови, Стефан и Мито Василови, Toлe и Мичо Стойкови, Пунинци, Ортаковци, Главурци, Лилинци, Ценкови, Матови, Гьоревци, Модинци. Модинци и част от Котинци с дворовете си ограничават плътната застроена източна част на селото, наречена още Бродо. Тя съвпада с един плитък участък на реката — брод, през който може да се прегази реката от хора и добитък.

По-плътната застроена част на така оформилото се селище от южната му страна е ограничена с широка улица в посока запад-изток, наречена Друм. Тя е служела и като прокар на добитъка към изворите на река Камико и полето на запад и е отвеждала потока от хора и животни на изток към нивите и ливадите. В същата посока тази улица свързва селото с междуселския път от Сливница през с. Богьовци и махала Беледие хан с главния път София – Лом, а от кръстопътя — през с. Петърч за София.

Пътят от Сливница за Беледие хан минава през р. Блато по един мост, наречен Парамунски, защото е построен в ливади, принадлежащи на семейства от фамилията Парамунци. Oт тях по време на Първата световна война Тодор Македонецът е закупил имот и е построил свое жилище, малка воденица, а впоследствие и мандра.

Части от дворовете на отделните фамилии са преминавали на юг от главната улица Друмо и са се наричали гуна. В тях се е извършвала вършитбата на житните култури, белене на царевица и е събиран на купи и камари грубият фураж от сено, слама и царевичак за изхранване на добитъка. Тези части на дворовете гуна са били ограничени на юг от една общинска мера, широка около 100 м от изток на запад по протежение на цялото село, наречена Селище, която е ограничила от юг селищната територия и я е отделила от нивите. Напречните улици с посока север-юг, наричани сокаци, са разграничавали дворните места на отделните фамилии и са отвеждали хората и добитъка oт общинската мера „Селище“ до реката и обратно. Главно по тези съображения уличките са наричани на името на родоначалника на фамилията, които са се запазили и до днешни дни, като „Парамунска“ улица, „Соколовска“, „Мачароговска“, „Милинска“, „Тонинска“, „Ортаковска“, „Лилинска“ и др.

Поради обстоятелството, че черквата „Св. Йоан Златоуст“ се намира на доста отдалечено разстояние от селото и е било затруднено нейното използване, около 1835 г. у група от по-будни и дейни селяни се поражда идеята за построяване на нова черква. Организирало се е добиването на камъни от каменните пластове на Връо и тяхното транспортиране до подареното за целта място, находящо се в общи линии в геометричния център на селото. Осигуряването на строителните материали и майсторите, средствата и построяването на черквата е продължило с прекъсвания повече от двадесет години.

Разбира се, строителството е било съобразено с изискването на турския ферман и тя е вкопана на около метър в земята. Изградена е изцяло от дялан камък на варов разтвор в стил „еднокорабна базилика“.

В книгата на Веселина Вачкова „Скретиска — един път, един храм, един дворец и десет века история“ четем:

През 1861 г. става нейното тържествено освещаване. Тя е изградена изцяло от дялан камък на варов разтвор. Стилът ѝ е еднокорабна базилика и е получила името на Света Неделя.

В християнската религия е установено правило, според което денят, определен в православния календар за честване на светията, на когото е наречена черквата в даденото населено място, става негов празник. Всяка година този ден се чества от цялото население и е добил популярност като събор на селото. По такъв начин с. Опицвет е възприело и чества своя празник — събор през първата неделя след Възкресение Христово (Великден), наричана още Томина неделя, а кой знае защо, получила популярност като Разтурна неделя.

Непосредствено до главния вход на черковния двор е построена и друга паянтова постройка — магерница. Тя се състои от две стаи и коридор и се използва за по-рационално обслужване на църковните ритуали. По-късно е използвана и за училище, за читалище и за клуб. Пръв свещеник в черквата е бил поп Митър от с. Богьовци, а след него — поп Любчо Цветков от с. Опицвет. По-късно той се преселва в с. Безден, непосредствено до езерото.

Като помощници на свещеника са били Божил Ценков (Попчето), Божил Тонин, Кирил Кръстанов, Заро Веселинов, Божил Соколов (попски внук).

Според Здравко Ненов, с корени от село Богьовци, в книгата му „Спомнени спомени“ има следното повествование за черквата в с. Опицвет:

Пред южната ограда на черковния двор, на изток от магерницата, заедно с част от главната улица и едно нейно уширение, се беше оформило площадно пространство. На изток от него, от двете страни на главната улица, бяха бакалницата и кръчмата на Младо Донков, а по-късно — на сина му Асен Младов и внуците му Киро и Цанко. До нея, по на изток, бяха бакалницата и кръчмата на Цветко Живков, а по-късно — на потребителна кооперация „Съгласие“. От южната страна на улицата беше кръчмата на Стефан Василев, а по-късно — на сина му Киро Стефанов Василев. През един двор на изток беше и другата бакалница и кръчма на Мито Василов. По същество така оформилото се ларгово площадно пространство представляваше културно-административния и търговски център на селото. На това средищно място хората се събираха в празнични дни и ходеха на църква, на тържествени литургии или да приемат светото причастие (причестяване) след пости. Там, след излизане от църква, жени, мъже, юноши, девойки и деца от отделните фамилии на селото осъществяваха своите социални контакти в приказки за всичко преживяно в близки и далечни дни, за онова, което предстои да се направи в близкото бъдеще, оглеждаха се и оценяваха облеклата и външния вид. Оттам някои от мъжете се отбиваха в предпочитаната кръчма за по-обширни разговори и сърдечни откровения под въздействието на алкохола. Там се провеждаха съборът и празничните хора под звуците на селския духов оркестър (музиката). След залез слънце и свечеряване младежите устройваха свои срещи и провеждаха така нареченото „движение“ на стъргалото. По-късно кавалерите изпращаха своите партньорки по домовете им, като се разделяха с по някоя открадната целувка и възбудени младежки трепети.

В първите години от заселването, когато броят на населението е бил малък, умрелите хора са били погребвани в гробищата на старото село, намиращи се в местността Гладно поле, между Парамунски дол и Мало блатце. След разрастването на селото и увеличаването на населението, отдалечеността на гробището и трудността, пораждана от транспортирането и преминаването на реката, наложили да се намери друго място за селско гробище.

Такова място било намерено и определено на около сто метра югоизточно от последното гуно, намиращо се в най-югоизточния край на селото, на фамилията Модинци. На площ от около два-три декара, същото е оградено със зид от суха каменна зидария, висок около метър и половина. Погребенията са ставали без предварителна планировъчна схема, по преценка на гробокопачите, без особен ред. Спазвал се е принципът всички починали от една фамилия да бъдат в отделна група гробове, в непосредствена близост един до друг.

Характерно е това, че членовете на фамилия, живееща в най-северозападната част на селото, са погребвани в най-североизточната част на гробището. Не е спазван принципът на устройството на дворовете по местоживеене в структурата на селото. Самите погребения са се извършвали при съблюдаване на всички култово-обредни ритуали, възприети и популяризирани от християнската религия и вярата в задгробния живот. Починалият се измива и облича в нови дрехи, привежда се в приличен вид и се поставя в дървен ковчег, предварително постлан с подходящи завивки. При запалени восъчни свещи свещеникът извършва опело с проточени църковни песнопения и възвания за опрощаване на греховете и успокояване душата на покойника. Този обред се извършва първо в дома на покойника, след това в черквата и накрая пред самия гроб. Гробовете са ориентирани в посока изток-запад, като главата на покойника остава в западната част на гроба, където се и поставя отначало дървен кръст с името, фамилията, датите на раждане и смърт. По-късно, в съответствие с материалните възможности на близките на починалия, дървеният кръст се заменя с каменен или мраморен. Правят се и съответните панихиди на деветия, двадесетия и четиридесетия ден, на половин година и на една година. Най-близките на починалия през това време носят на дрехите си траурен знак — черна лента. Погребения с участие на духов оркестър, изпълняващ траурна музика, са се извършвали само в отделни случаи. След петдесетте години, когато политическата и държавната власт се ръководи от БКП, починалите членове на БКП и техни съмишленици са погребвани с граждански ритуали, без присъствието на свещеник. Той е бил заместван от общински чиновник, на когото е било възложено да провежда установени от държавната йерархия атеистични ритуали, близки до религиозните. Селското гробище, с известно разширение в североизточна посока в началото на 80-те години, функционира и днес. За всеки смъртен случай в селото останалите жители са известявани с траурен звън на черковната камбана, който съпътства покойника до пренасянето му в гробището.

Липсват данни, от които да се черпи по-достоверна информация за някаква организирана просветна дейност в селото по време на турското робство. Единственото средище в най-късните години на робството, от което са проблясвали лъчи на просветителство с религиозен оттенък, е била църквата. Свещеникът с ежеседмичните литургии и проповеди и многото религиозни обреди е допринасял за просвещаването, ограмотяването и повдигането на духа и българското съзнание на цялото население. След Освобождението на България от петвековното турско робство, още в последното десетилетие на деветнадесети век, един грамотен и просветен местен родолюбец — Геко Соколов, организира и провежда първите училищни занимания в двете стаи на магерницата до черквата. Учредява се и започва своята дейност училищно настоятелство от по-будни селяни, между които са Найден Гьорев, Божил Тонин, Стойко Тонин и др. Те са спомогнали за издирването и обхващането на подлежащите на обучение деца. През първите години на функциониране на училището учебните занятия се провеждат при много трудни и сурови условия, с примитивни помагала и пособия. Учениците са изучавали буквите от първите, издадени от Министерството на народното просвещение буквари. Вместо в тетрадки, писането се е практикувало върху тънко издялани гладки плочи от мек, черен камък (каменни лески), разграфени на прави редове и квадратчета. Писането е ставало с по-светъл графит — калем.

Тези плочи впоследствие се поставят и обковават в дървени рамки с размерите на една ученическа торбичка. Тя е специално ушита от ръчно изтъкан вълнен плат за носене на плочата и калема до училището и обратно. По инициатива на членовете на училищното настоятелство и кмета на селото, с парични средства от Министерството на народното просвещение, на което министър е бил Стоян Омарчевски от БЗНС, през 1920 г. се набавят строителни материали за построяване на училище. Мястото е определено в южната част от селските дворове, в общинската мера „Селище“, в приблизителна ос с геометричния център на селото, а пространството му е около три декара. Строителството се осъществява на два етапа. През първия етап се построява западната част на сградата, състояща се от входен Т-образен коридор, две големи класни стаи, една учителска стая (канцелария) и друга, по-малка за домакински цели. Поради наклонения терен от юг на север, в северната половина на сградата се е получил и един приземен етаж (мазе), използван за склад на отоплителни материали — дърва и въглища. През втория етап на строителството е продължена сградата на изток с още три стаи, обслужвани от продължения коридор. Влизането в сградата се осъществява от южната ѝ фасада посредством пет-шест стъпала. Сградата е сравнително масивна с дървена таванска конструкция, покрита с марсилски керемиди. Подовете на стаите и коридора са покрити с дървено дюшеме. Отоплението на сградата е осъществено с ламаринени печки (варели) за твърдо гориво. Осветлението отначало е с газени лампи, а в края на четиридесетте години — и с електричество. Вода за пиене и битови нужди е носена от кладенеца, намиращ се „насред село“, пред кръчмата на Стефан Василов, изваждана от 20 метра дълбочина. Сервизното помещение с тоалетните е извън основната сграда, в западната част на двора върху септична яма.

Сградата е завършена и открита през 1923 г. Вторият етап — източното крило на сградата, е строен и открит за експлоатация пет-шест години по-късно. В средата на тридесетте години е направена и доста солидна ограда на целия училищен двор. Пак по същото време, с труда и на учениците, са посадени и отгледани по един ред тополови дървета покрай югозападната ограда, покрай цялата източна ограда и покрай северната фасада на самата училищна сграда. Направена е и пешеходна пътека от улицата до и покрай сградата, и посредством една подпорна стена пред южната фасада на сградата в общи линии е приведен в приветлив вид и училищният двор.

В първите години от функционирането на училището за започване на учебните занятия учениците се известяват посредством ръчен звънец. В средата на тридесетте години е закупена и монтирана под северната стряха на сградата училищна камбана с по-малки размери от черковната. Звуците, издавани от училищната камбана, се различавали от тези, издавани от черковната камбана.

Училището носи името на св. Климент Охридски. Училищните стаи са били обзаведени с неподвижни черни дъски, закрепени на стената, или подвижни (въртящи се), закрепени на стойки. Имало е по една обикновена дървена маса и стол за учителя и подвижни дървени чинове за по двама ученици. В началото училището е само основно, до четвърто отделение, определяно по тогавашната образователна система. След построяването на втория етап на училищната сграда се открива и прогимназиален курс с I, II и III клас. В прогимназиалния курс са включени и децата от двете съседни села Безден и Богьовци, които ежедневно прехождат.

В източната стая, строена през първия етап, в единия край се монтирал подвижен дървен подиум с височина около един метър над пода, ограничен от двете страни с дървени шперплатови рамки, а отпред — с движеща се на една опъната тел завеса. Това била така наречената „сцена“, на която учениците рецитирали и изпълнявали литературно-музикални и хорови спектакли в края на учебната година, в чест на официални празници, вечеринки и забави през коледните празници. За същата цел през средата на тридесетте години между двете източни стаи, строени през втория етап, е избита едната стена и двете стаи се сливат в един по-обширен театрален салон.

В началото на двадесетте години, освен местните учители Геко Соколов и Стойко Тонин, са назначени и външни — Петър Стоянов — млад учител, Елена Драмсъзова и Тинка — друга възрастна учителка от с. Мирково, Пирдопско, майка на капитан Радко Димитриев — един от съзаклятниците за сваляне от престола на княз Александър Батенберг. По средата на двадесетте години в училището са назначени постоянни местни учители:

Филип Найденов Гьорев — дългогодишен учител и директор на прогимназията, неговата съпруга Невена — преподавателка в началното училище, Кирил Стойков, съпругата му Елена и Симеон Митов Василев — и тримата преподаватели в основното училище. В средата на тридесетте години като преподавател в прогимназията постъпва Велин Николов Киров от с. Комщица, Годечко, който впоследствие става зет в Опицвет и се установява на постоянно местоживеене в селото. Съпругата му е Миримка Тодорова Стефчова.

Последователно в прогимназията идват други учители: Златка Христова от София с роднински връзки в селото, Райна Гегова от София, Елена Душкова от Сливница, Владислав (Славе) Дойчинов от Богьовци.

В края на четиридесетте и началото на петдесетте години в три последователни години като волнонаемна учителка преподава в прогимназиалния курс и Елена Божилова Мишева.

През петдесетте години като преподавател е назначен Цано Цанов от Правец, Ботевградско. Впоследствие става опицветски зет, оженвайки се за Руска Петрова Матова. За редовни преподаватели в прогимназията са назначени и младите местни учители Цветан Асенов Владов, съпругата му Пенка Владова и Верка Йосифова Лекова (Любенова).

Известна доза несправедливост би се почувствала, ако се подмине дейността в това просветно учреждение на училищния прислужник Александър Тодоров (Туне), а след неговото пенсиониране — на Гошо Недков (Бързака). Скромни и трудолюбиви хора, с поведението и труда си те допринасят с личен пример за възпитателния процес в училището.

След 1944 г. в Народна република България се осъществява широка програма за ликвидиране на неграмотността. За тази цел през ваканциите учителите са събирали класове от неграмотни жители на селото и са провеждали занятия. Немалко са били жените, ограмотени от Киро Даскала, Лена и Велин.

Летните месеци на учителите са били ангажирани и с изоставащите ученици. Тези, които са завършили годината със слаба оценка по някой предмет, е трябвало да се явят наесен на поправителен изпит. За тази цел всяка сутрин са се събирали в дома на Киро Даскала (или някой друг учител) и той се е занимавал с тяхното обучение. Това е била единствената възможност тези слаби ученици да научат нещо и да не израснат неграмотни.

В помощ на всички домакинства през лятото в училищната сграда са се организирали детски градини. Така възрастните са имали възможност да се включват в прибирането на реколтата.

В интерес на истината и достоверността следва да се подчертае, че в продължение на четири десетилетия тези учителски екипи, опрени на висок професионализъм и майсторски педагогически похвати и умения, успяват да ограмотят и да предадат знанията си на стотици младежи и девойки от селото. Голяма част от тях по-късно продължават образованието си в средни и висши учебни заведения и се изграждат като много добри учители, инженери, техници, лекари, офицери и отлични майстори специалисти, държавни чиновници, нравствено изградени граждани на българското общество.

През 1927 г. тогавашното Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството възлага изработването на първия кадастрален и регулационен план на селото. След провеждане на изискващите се законови процедури планът е подписан от царя, одобрен и влязъл в законна сила с царски указ № 467 от 12 ноември 1927 г. По този начин цялото частно и обществено строителство в чертите на регулационния план е поставено на една планова основа, насочвано от държавата в съответствие с предвижданията на този регулационен план. Границите, в които той е изработен, са следните: на север десният бряг на река Блато, на запад до моста (Новия мост), който превежда пътя за местността Гладно поле, оттам по пътя на юг до пресечката му с черния път, водещ за местността Колина падина, в права посока на изток, включваща двата разсадника (овощни градини) на Гино Митов и Стефан и Мито Василови, до пътя, идващ от Сливница за Беледие хан, оттам по пътя до Парамунския мост на река Блато. В тези граници планът е обхванал една площ от около сто и двайсет хектара, докато само населената част на селото е в обхват от около шейсет хектара. Извън границите на плана остават къщата на Георги Тодоров – Македонеца и валцовата електрическа мелница на Павел Тодоров Ортаков, намираща се вляво преди разклона на шосейния път за селата Безден, Богьовци и Петърч. Непосредствено от северната страна на мелницата, по време на Втората световна война, Павел Спасов построява ново жилище за задоволяване на свои здравни и курортни нужди. Точно на изток, от дясната страна на шосето за с. Безден, в нивата си Мито Павлов (син на Павел Ортаков и следващ притежател на мелницата) също построява жилище за нуждите на семейството си. По същото време, точно на разклона между шосетата за селата Богьовци и Петърч, другият син на Павел Ортаков — Гошо Павлов построява своя къща, пригодена и за ресторант. В нея той веднага открива кръчма, наречена „Спасителен дом“, или „Рибарска среща“, или „Хонолулу“, и там през празничните дни младежите организират срещи, а по-възрастните — разпивки и срещи с познати от трите села — Опицвет, Безден и Богьовци.

Проучванията за кадастралния и регулационен план установяват, че в селото по това време съществуват около 120 къщи, предимно паянтови, и около 250 броя второстепенни и паянтови стопански постройки, а имотите, включени в плана, наброяват 382. Населението е черпело вода за пиене от единадесет кладенеца, приблизително симетрично разположени по махали в така наречената по-ниска зона на селото. Средната им дълбочина е пет-шест метра, а три кладенеца, изкопани в по-късните години на главната улица, са с дълбочина над двайсет метра — единият в Мачароговската махала, вторият на „Сред село“, пред кръчмата на Стефан Василов, и третият в Главурската махала, пред двора на Иван Тинов. С профилактична цел, за обезопасяване и спазване на елементарни санитарни мерки, през тридесетте години с финансови средства на общината на кладенците по главната улица, върху надземната им част, се монтират циментови пръстени с прикрепени към тях дървени макари с железни дръжки, синджир и дървена кофа, с която се загребва и изважда водата. При останалите кладенци, които са по-плитки, всеки нуждаещ се от вода носи със себе си метална кофа и въже и на ръце изтегля водата.

Предвижданията на първия регулационен план на селото по отношение на улиците в най-общи линии са запазване на съществуващата главна улица както по отношение на посоката, така и в нейния напречен профил. Проектирана е една крайречна улица, която в два-три пункта влиза в конфликт с коритото на реката, като навлиза в него. Най-революционно предвиждане е така наречената „средна“ улица. Тя е успоредна на крайречната и главната от единия до другия край на селото с две размествания (изнасяния) на север в средната и западната част на селото, като в средната част са проектирани още две по-къси улици със същата посока. С тези улици се извършва един цялостен пробив през имотите и се създават условия за тяхното разделяне и оформяне в бъдещи дворищно-регулационни парцели. Трета улица, ограничаваща и обслужваща застроената част на селото от юг, с посока изток-запад е проектирана и по същество отделя селищната територия от общинската мера „Селище“ и нивите. Проектирани са и петнайсет напречни улици с посока север-юг с различен напречен профил. Трасето само на три-четири от тези улици съвпада със съществуващите „сокаци“. Във включените с кадастралния и регулационен план от западната, южната и източната част на селото незастроени площи и обработваеми ниви също са проектирани съответни надлъжни и напречни улици. В селищната територия са проектирани две незначителни по площ площадни пространства — едното пред южната фасада на черковния двор, а другото в западната част на селото в Парамунската махала. Проектирано е разширение на черковния двор и на училищния двор. Нови терени за обществено строителство не са предвиждани. С дворищната регулация са проектирани парцели с основна част от съществуващите дворове, с правилна геометрична форма и с нормално лице на всеки парцел към улицата. Средната квадратура на парцелите е била между 1000 и 1500 кв. м.

Регулационният план предвижда обособяването на 78 квартала с 420 дворищни парцела, от които 48 квартала с 360 парцела в селищната територия и 30 квартала със 160 парцела в празните обработваеми земеделски земи. Проектирани са 190 осови точки там, където се пресичат средните геометрични оси на две и повече улици.

Приложението на улично-регулационния план в най-общи линии е осъществено през тридесетте години. По това време техници земемери от Софийското районно инженерство са определили (трасирали) на място положението на осовите точки, като са ги стабилизирали с дървени колове, забити в земята, и реперирали (определили с числени мерни данни) от близкостоящи видими трайни предмети — постройки, дървета и др. Възстановяването на така трасираните осови точки и ново трасиране в някои участъци, стабилизирането им с гранитни осови камъни, високи 30–40 см, с дупка в средата на оформената им лицева част, заровени наравно със земята и отново реперирани, се извърши през лятото на 1946 г. от пишещия тези редове като стажант техник земемер под ръководството на районния техник от Районното инженерство в Софийска област Борис Атанасов Христов и един работник от селото — Димитър Лозев Гогин (Чехо).

Приложението на регулацията на дворищнорегулационните парцели става постепенно, в един по-продължителен период, при започване на някакво ново строителство във всеки парцел. От 1930 до 1940 г. (до началото на Втората световна война) в селото са построени около 70 нови къщи с каменна и тухлена зидария, на варов разтвор, с дървен покрив и марсилски керемиди, без стоманобетонна конструкция.

В средата на тридесетте години, съгласно тогавашния закон за трудовата повинност, всяко семейство било задължено на определен участък от главната улица да достави камъни и да ги нареди за основен калдъръм. След покриването на калдъръма с трошен камък и пясък се извършва валиране и така се получава първата макадамова настилка.

В началото на тридесетте години, с труда и съдействието на членовете на потребителната кооперация „Съгласие“, на около 200 метра източно от селото, почти в неговата челна част на главния подход към него в местността Бродо, е построена една доста солидна кооперативна мандра. С известни реконструкции и разширяване на терена, построяване на допълнителни постройки, тя функционира и в днешни дни, като произвежда превъзходно овче сирене, изнасяно и в Англия.

Между шосето от Сливница, при Парамунския мост над река Блато, и покрай десния ѝ бряг, върху една площ от 4–5 декара имаше една училищна градина. Под ръководството на някои членове на училищното настоятелство още в началото на двадесетте години в тази градина бяха засадени десетина борчета, няколко плачещи и обикновени върби, брястове и акации. Бяха оформени две-три примитивни алейки и градината беше получила названието „Царската градина“. До нея понякога учителите водеха учениците на разходка. В началото на петдесетте години там беше направена една постройка с навес за провеждане на железарска дейност и градината беше унищожена по най-варварски начин. По-късно целият терен, заедно с постройката, беше придаден към района на мандрата.

След 9 септември 1944 г., края на Втората световна война и установяването в страната ни на нова политическа и държавна система под ръководството на правителството на Отечествения фронт и БКП, още през 1945 г. се осъществява електрификацията на селото. За целта е използван ентусиазмът на населението, като се провеждат редица акции за събиране на медни предмети и съдове, финансови средства и трудово участие. В акцията се включват и специализирани бригади от София. Задачата е улеснена от обстоятелството, че електрически далекопровод с високо напрежение е довел електрическия ток до един открит електрически трансформаторен пост до електрическата валцова мелница на Павел Ортаков на кръстопътя.

Ръководството на новата политическа и държавна власт провежда политика, с която се цели пълна и дълбока смяна на цялата система в държавната йерархия, установена и провеждана от царския режим. В началото на 1948 г. група селяни учредяват и създават трудово-кооперативно земеделско стопанство. През 1950 г. се провежда акция за неговото масовизиране и преобладаващата част от населението влиза в стопанството. Това е една от предпоставките Околийският народен съвет да предприеме действия и да одобри едно значително изменение на действащия регулационен план на селото. В западната част, непосредствено след застроените квартали, пет квартала са обединени, унищожена е дворищната регулация и теренът е отреден за построяване на стопански двор на ТКЗС. Заедно с тази промяна е одобрена и друга, в централната част на селото. Главната улица в една значителна част е изправена посредством пробиви през дворищните парцели и е изменена дворищната регулация в няколко квартала. Предвидени са терени за отчуждаване и построяване на културен дом, дом на ТКЗС, кооперативен дом, пълномощничество, поща и площад. Предвидено е и едно кръгово зелено площадно пространство (сквер) за обхождане и обръщане на транспортни средства.

В края на петдесетте и началото на шейсетте години с транспортни средства и машини на ТКЗС, с тогавашния му председател Иван Лозанов Недков и кметския наместник Стефан Зарков Котев и активната помощ на населението, се започва набавянето, транспортирането на строителни материали и строителство на сградата на културния дом. Строителството се съпътства от големи трудности и продължава пет-шест години, но в края на шейсетте години е завършено и предоставено за ползване.

През втората половина на шейсетте години със средства на потребителната кооперация „Съгласие“ и Окръжния кооперативен съюз се построява нова търговска сграда, съдържаща ресторант, магазин за хранителни стоки, магазин за промишлени стоки и магазин за плодове и зеленчуци.

По същото време с целеви финансови средства от Държавния планов комитет, с активното съдействие на тогавашния окръжен съветник арх. Стоян Миладинов от с. Петърч, се асфалтира главната улица през селото до пътя от Сливница за Беледие хан. През 1962 г., съгласно изискванията на 216-о постановление на Министерския съвет на НРБ от месец ноември 1961 г., Софийският окръжен народен съвет съкращава обхвата на действащия регулационен план на селото. Премахват се всички квартали и парцели, проектирани върху празни и обработваеми земеделски земи извън границите на плътно застроената селищна територия. Те са включени към поземления фонд и са предадени на ТКЗС за обработване.

През 1966 и 1967 г., с финансови средства на Окръжния народен съвет, по инициатива и с изключителното съдействие на пишещия тези редове, се възлага на Окръжната проектантска организация да изработи нов кадастрален, застроителен и регулационен план на селото. След изпълнение на изискващите се законови процедури, този план, като единна планова материя, е одобрен със заповед № О-244 от 8 март 1968 г. на председателя на Софийския окръжен народен съвет. С този план отново се включват в границите му по-голямата част от общинската мера „Селище“ и малка част с около четири-пет парцела в най-западната част на селото. В терените на „Селище“ са предвидени разширение на училищния двор, терени за детски дом и детски ясли, спортен терен и десетина дворищно-регулационни парцела — общински, за задоволяване на належащи жилищни нужди на населението.

По отношение на уличната регулация предвижданията на новия регулационен план по същество запазват в общи линии улиците, предвидени и осъществени на терена по стария регулационен план. Трасето на крайречната улица е проектирано непосредствено по оградите на самите парцели. Закрити са три отсечки от напречните улици с цел уедряване на кварталите. С новия план е предвидено разширение на площадното пространство около културния дом и търговската сграда с оглед построяване на дом за битови услуги и градина с приобщаване към нея и двора на черквата. На юг от главната улица, между двете напречни улици е предвиден терен за построяване на административна сграда, сладкарница и градина. По този начин в градоустройствено отношение бива решен въпросът с предвиждания за изграждане, оформяне и нормално функциониране на културно-административния център на селото. Предвидени са и терени за изграждане на обществена баня и крайречен ресторант. По отношение на дворищно-регулационните парцели, съществуващите по-големи по площ са раздробени на по-малки в съгласие с изискванията на Закона за плановото изграждане на населените места за задоволяване на повече жилищни нужди. Общият брой на имотите, включени в кадастралния и регулационен план, е 344, от които са образувани 472 дворищно-регулационни парцела в 38 квартала. Осовите точки, в които се пресичат геометричните оси на улиците, са 90. Още през следващата 1969 г. с финансови средства на Окръжния народен съвет се възлага на проектантски колектив и се извършва трасировката (отлагането на терена) на осовите точки и изготвянето на подробен дворищно-трасировъчен карнет с цифрови данни за прилагане на регулацията както на улиците, така и на дворищните парцели.

С осигурени финансови средства, материали, строителна техника, строителна група и служебни проекти от Софийския окръжен народен съвет в началото на седемдесетте години се осъществява цялостното благоустрояване с подпорни стени, плочници, водоснабдяване и богато озеленяване, отначало на сквера, а след това и на северната част на площадното пространство. Една от отчуждените жилищни сгради е ремонтирана и пригодена за здравен пункт на населението.

Така по-голямата част от предвидения културно-административен център добива един доста приятен и приветлив вид за осъществяване на социалните контакти на населението.

Голяма активност при провеждането на тези мероприятия по това време проявява кметският наместник на селото Младенка Недкова, родена в с. Понор, Софийско, и омъжена в селото.

До началото на тридесетте години на 20-и век в селото е имало 120 предимно паянтови жилищни сгради и около 250 второстепенни паянтови постройки. Понастоящем сградният фонд в селото е изцяло подновен и осъвременен. По официални статистически данни населението на с. Опицвет през 1934 г. е наброявало 901 души, а през 1992 г. — 480 в 287 домакинства. Общо взето, при такива условия е преминавал животът на населението на селото.

От края на Втората световна война през 1945 г. до изработването на новия план на селото през 1968 г. са построени около 65 масивни жилищни сгради. В края на петдесетте години Окръжно управление „Водно стопанство“ извършва корекция на речното корито на река Блато от нейните извори във Врелото до Парамунския мост. Земните изкопни работи за новото корито и изоставените завои от старото корито създадоха предпоставки за нарушаване на хармонията, естествения пейзаж и романтиката на този участък от природата.

В началото на шейсетте години Окръжният съвет осигурява средства за проектиране и изграждане на водоснабдителна система за питейна вода на селищата западно от столицата от водоизточник изворите на река Блато, която получава популярност сред професионалистите като „Водоснабдителна група Опицвет“. Провежда се голямо по своите мащаби водно строителство, като се хващат всички извори на реката, събрани в бившия воден басейн Врелото, и се насочват към новоизграден такъв с бетоново дъно и ограждащи стени. До него се построява и необходимата електрическа помпена станция с монтирани в нея водни помпи за черпене и изтласкване на водния поток към съответните резервоари на отделните селища. По този начин се осигурява питейна вода на градовете Сливница и Костинброд и на селата Опицвет, Безден, Богьовци, Петърч, Храбърско, Хераково, Пролеша и Божурище. За осигуряване на необходимата санитарно-охранителна зона на водоизточника целият периметър, обхващащ бившите извори, е ограден с бетонови колове и бодлива тел.

По време на строителството са отсечени всички върби и тополи в района. Съборена е и намиращата се в близост рибарска хижа „Кантона“. През тези години е полуразрушена и малката черква „Св. Йоан Златоуст“, наричана още „Църквето“, строена по време на турското робство. По инициатива на група родолюбци начело с Еманоил Петров Манов, Венета Борисова и др. от с. Опицвет през 1988 г. същата е възстановена с нова зидария и нов покрив.

И така, грандиозното строителство по водоснабдяването, по своята същност високохуманно, социално дело, осигурило чиста питейна вода в домовете на хиляди граждани, се прояви, за съжаление, като унищожително за уникалната по своята прелест и романтичност природна даденост.

При изграждането на водоснабдителната мрежа и съоръженията към нея, довършването на културния дом и неговото обзавеждане голяма активност проявяват тогавашните кметски наместници Милан Лозанов Дойчинов, Стефан Зарков Котев и кметският съветник през този мандат — ветеринарният лекар Димитър Алеков Колев.

През втората половина на осемдесетте години, със средства, материали и строители на Окръжната дирекция на съобщенията и с активното съдействие на кметския наместник Иван Костов, на бившия учител Цано Цанов и на част от населението, селото е телефонизирано и включено в националната телефонна система. През същия период, южно от главната улица, върху предвидения за тази цел терен, със средства на потребителната кооперация и с активното съдействие на населението е построена кафе-сладкарница. По това време, по инициатива на пишещия, с финансови средства на Окръжния народен съвет е възложен и изработен от проектантски институт, и одобрен общ нивелационен и нивелетен план (план за вертикално планиране) на селото. По този начин с. Опицвет бива осигурено с пълен цикъл на градоустройственото проектиране.

Основният поминък на цялото население още от далечни времена е бил земеделието и скотовъдството. Землищните граници, в които населението притежава имоти и развива дейности за осъществяване на основния си поминък, може с известна условност да се приемат по следния начин:

На север землищната граница със с. Василовци минава по средата на най-ниската част на котловината, след северния склон на върха Голема глава, наречена Локви, и стига на изток до началото на Кузлов дол. Границата със землището на с. Безден върви от Локви на юг по най-ниската част на Кузлов дол до неговия край при изворите на малката рекичка Бистрица и върви по средата на нейното течение около 700–800 метра, след което напуска течението на реката и отива на изток между нивите и ливадите в местността Ръждавица, през малката рекичка Матица, до водостока на пътя за с. Безден, превеждащ повърхностните дъждовни води на един водослив, идващ от с. Богьовци, наречен Дорутица. Границата със землището на с. Богьовци върви срещу течението на Дорутица на около 300–400 метра в североизточна посока, оттам посоката се променя на югоизток и минава източно от тракийската могила, пресичайки шосето за с. Богьовци и това за с. Петърч, и стига до коритото на р. Блато. Оттам по средата на течението на реката на изток на около 2 км до пункта, където се събират трите землищни граници на с. Опицвет, с. Богьовци и с. Петърч. Границата със землището на с. Петърч започва от този пункт, на юг през ливадите в местността Пустиняко, през черния път, идващ от с. Опицвет за с. Петърч, западно от малката брястова горичка Петърчко бресте, през местността Долния рид до коритото на р. Сливнишка. Там се събират трите землищни граници на с. Опицвет, с. Петърч и с. Храбърско. Границата със землището на с. Храбърско тръгва на запад по средата на коритото на река Сливнишка — срещу течението ѝ, пресичайки черния път от с. Опицвет за с. Храбърско при местността Раинброд на около 2 км на запад, след което границата се отделя при един неин завой и продължава право на запад до границата на сливнишкия горски разсадник. Оттам границата завива право на север, пресичайки шосето от Сливница за с. Опицвет, през местността Лицето до билото на възвишението Костело, източно от местността Рънки. Оттам границата завива на северозапад, пресичайки черния път от Опицвет за гара Сливница до местността Клечкова падина. Оттам на север до най-ниската част на падината до ливадите в местността Барата, след което отново върви на запад по границата на ливадите на около 200–300 м, след което отново тръгва на северозапад през местността Равнище, западно от голямото дърво Пушин брест до скалистата местност Авратица, стигайки до нейното било. Оттам на изток по билото покрай местността Асаница до нейния източен край. После границата тръгва на север по най-ниската част на Татарски дол до неговото начало в местността Локви, намиращо се между Мала глава и Голема глава. В тези граници землището обхваща около 15 000 декара. Около 5 000 декара от него, заемащи най-южната част от землището, са покрити със сраснали със земята варовити скали, наречени Камико, и използвани само за пасище на добитъка. Друга част от землището, представляваща общинска мера и използвана за пасище, беше билото на възвишението Костело, билото над малкия баир над Колина падина и част от южния склон на Връо, където беше обособена каменна кариера. Цялата тази площ по съвкупност беше 500–600 декара. Ливадите в цялото землище представляваха около 1500–2000 декара, останалата част от землището от около 8000 декара бяха нивите за засяване на зърнени и фуражно-промишлени култури. Една част от тази земя, около 1500 декара, намираща се на Връо, по двата склона на Костело, Колина и Клечова падини и една ивица покрай Камико от Равнище до Бистрица, беше слабопродуктивна.

Повърхностният слой на почвата в тези земи представлява смес от дребнозърнести частици на изветрели скали и малка част хумус. Една част от ливадите в местността Стубело и Пустиняко бяха заблатени и в тях вирееше само шавар и тръстика. Около десетина семейства в селото притежаваха 100–130 декара земя. Около 15–20 семейства притежаваха от 15 до 30–40 декара земя и останалият преобладаващ брой семейства притежаваха от 40 до 100 декара земя. Земята на всяко семейство беше разделена средно между 10 и 20 броя отделни парчета ниви и ливади, разпилени в четирите страни на землището.

От засяваните площи със зърнено-хлебни култури преобладаващата част беше жито, в много случаи смесено с ръж, царевица, ечемик и овес. От останалите култури се сееха слънчоглед, кръмно и захарно цвекло, картофи, фий (уров), грах и люцерна за фураж, тикви, коноп (гръсти), фасул, а няколко семейства садяха и бостан (дини и пъпеши).

Почти всяко семейство садеше и зеленчуци в малки градини покрай водните басейни в Мишиница, Средореко, Манчовата вада, Бистрица, Ръждавица, Блато и Куката. Овощните градини (разсадници), главно от сини сливи (модрици), ябълки, круши и орехи, бяха само на няколко семейства: Саровият разсадник до Манчовата воденица; на Гочо Миков в Гладно поле; на Евтим Йорданов (Тутко) в Портарица; на Киро Даскала в Бистрица; на Йордо Божилов и Иван Тинов в Страната; Гиновият разсадник и този на Стефан и Мито Василови в Селище.

Обработването на почвата ставаше по много примитивен начин и в преобладаващата си част с тежък и непосилен ръчен човешки труд. Още по време на турското робство и в годините след Освобождението земята се оре с дървено рало и прикрепен към него метален палешник, теглено от едър добитък. През второто, третото и четвъртото десетилетие на ХХ век постепенно влиза в употреба железният плуг, теглен от коне, волове или крави. Окопаването на културите, жътвата и прибирането на реколтата от всички култури се извършват ръчно. През време на жътвата, която обикновено започва между 7-о и 15-о число на месец юли, всички работоспособни членове на семейството вземат по един сърп и още преди изгрева на слънцето отиват на нивата, готова за жътва. Започва се от единия край на нивата, като жътварите се подреждат през един-два метра един от друг, като крайният жътвар от редицата към страната на неожънатото от нивата се нарича драгоманка или драгоманин. Така цялата редица от жътвари жъне от единия край на нивата до другия и ожънатото се нарича постот. Всеки жътвар оставя ожънатото жито зад себе си поредно с класовете от едната страна върху малки купчинки, наречени ръкойки. Като се ожъне един постот, един от жътварите се заема със събирането на по няколко ръкойки, които се завързват с въжици, направени от по една шепа житни стъбла, вързани една за друга във вид на снопи. Връзването става с помощта на един специално издялан и добре изгладен дървен уред, дълъг 50–60 см, наречен везач (връзвач). Вечерта всички снопи се събират (влачат) по средата на нивата и се зидат (денат) на кръст по четири снопа — два по два, един срещу друг — на „кръстец“ от по четиринайсет снопа. Кръстците се подреждат един до друг в редица.

Когато завърши жътвената кампания, отделните семейства се информират по колко кръстци е нажънало семейството и от техния брой се прави преценка за урожая и дали житото ще бъде достатъчно да задоволи нуждите на семейството до следващата жътва.

При излизането на жътварите сутрин откъщи те вземат със себе си в една торба хляб, едни дървени залупци със сирене, чесън, лук и една-две стомни или едно дървено букле с вода. Най-възрастната жена от семейството остава вкъщи да приготви яденето за обяд и да го донесе на нивата навреме. Жътварите се хранят към осем часа и това ядене се нарича ручок. На обяд пристига господжата с по-сериозно приготвена гозба. След обяд, към четири-пет часа, жътварите се хранят отново и това ядене се нарича икиндия. Господжата, след като нахрани жътварите, се включва за известно време в жътвата и след това отново заминава вкъщи да приготвя яденето за вечеря. Когато нивите за жътва са в отдалечените краища на землището, придвижването може да стане с волска кола или с конска каруца. Ако нивата е по-близо до селото, придвижването става пеш. Няколко семейства, притежаващи повече имот, наемаха за жътва млади момичета и жени от планинските села на Годечкия край, наричани жътварки (аргати). Собствениците осигуряват на жътварките заплащане в пари (надница), храна и квартира до приключване на жътвата.

По жътва от различните ниви на землището отекваха и дълго провлечените жътварски песни. Въпреки напрегнатия труд, продължаващ 15–16 часа, и големите горещини, ергените след вечеря обикалят около спалните помещения на жътварките и прекарват цели часове в запознанства и младежки задявки. В отделни случаи се стига и до оставане на жътварка за съпруга на някой ерген и за снаха на селото. Така жътвената кампания се провежда за десетина дни.

След приключване на жътвата за десетина дни се бере узрелият фасул заедно с шушулките в чували. В дворовете върху черги се разстила набраният боб да се нагрее от слънцето, след което с дърво се очуква — отделят се шушулките, зърното се отвява на вятъра, за да се изчистят дребните частици, и се съхранява в тенекии.

След тази кампания започва транспортирането (возенето) на житните снопи от нивите в гуното. Снопите в гуното се зидат на купи и камари така, че класовете се скриват във вътрешността на купена или камарата с оглед да не се допуска разхищение на зърно от птици и добитък. След превозване на всички снопи от нивите започва вършитбата.

По време на турското робство и в първите години след Освобождението, докъм двадесетте години на ХХ век вършитбата се извършва на харман с коне или волска диканя. Харманът представлява едно празно пространство по средата на гуното във форма на кръг с диаметър 20–30 метра, предварително изчистено с мотики и лопати от всякакви треви и корени. Повърхността му е чиста, твърда земя. Точно на геометричния център на това кръгово пространство се забива един здрав и дебел дървен кол (стожер) в земята, стърчащ над земята с около два метра. Връзва се здраво въже за единия край на стожера, а другият край достига до края на хармана и за него се завързват два или три коня в редица. Преди това върху целия харман са подредени плътно един до друг снопи жито. Един кочияш с камшик в ръка подкарва конете да се движат в галоп по периферията на хармана. От това движение в кръг въжето се навива върху стожера, докато конете плътно се приближат до него. След това конете се обръщат в обратна посока, подкарват се в галоп и въжето започва да се размотава, докато конете отидат до края на хармана. Така цикълът се повтаря до изпадане на цялото жито от класовете на земята. Аналогичен е подходът и с диканята. Следващият етап е събирането на сламата и отделянето ѝ от зърното, паднало на земята. Сламата посредством дървени вили се изнася от хармана и се складира на камара в края на гуното. Дребната слама, примесена със зърно (плява), се отделя чрез отвяване на вятъра посредством дървени лопати. В по-късните години започнаха да се използват и специално подготвени за тази цел дървени ръчни веялки (веячки) с барабани и перки. Плявата се събира и съхранява в построени от дървени пръти и покрити със слама плевници (плеварници). Житото се събира в чували и на гръб се пренася до хамбара, намиращ се обикновено в двора на къщата. Тази бавна и трудоемка дейност продължава понякога цял месец. Едва през тридесетте и четиридесетте години в селото бяха закупени три вършачки. Едната беше собственост на Димшо Денков и Лозан Недков. Работеше с помощта на една много тежка метална парна машина. Коминът ѝ се сваляше и изправяше чрез едно въже. Водата се затопляше на огън чрез изгаряне на слама, изхвърляна от вършачката.

Парната машина и вършачката се придвижваха от едно гуно до друго, поотделно теглени от три впряга (чифта) биволи. Собствениците всяка година закупуваха биволите от Южна България и след приключване на кампанията ги продаваха. Другите две вършачки бяха по-леки и се придвижваха по-лесно посредством трактори. Едната беше собственост на Вельо Васов, а другата — на Григор Павлов Ортаков.

След приключване на вършитбата в селото вършачките заминаваха за други съседни села.

Когато в някоя по-неурожайна година или в по-малоимотните семейства брашното за изхранване на семейството свършва, преди да е започнала редовната вършитба, тогава една от вършачките се установява на подходящо място в селището и там нуждаещите се докарваха по една кола снопи и ги вършееха предварително. Това беше така нареченият „гладен харман“.

Вършачките замениха конската и волската тяга, но тежкият хамалски труд за хората си оставаше. Снопите от камарите се прехвърляха на вършачката ръчно с двурога желязна вила (набодня), за която операция се изискваха здрави мускули. През голям преден отвор вършачката изхвърляше едрата слама, която се отхвърляше настрани от две жени с дървени вили. Други две жени поемаха отхвърления куп слама и също с вили я бутаха до камарата, където се поемаше от двама мъже. Те я подреждаха (денеха) в самата сламена камара. Друга жена отмяташе от един страничен отвор на вършачката изхвърлената плява, поемана от друга жена и отнасяна с дървени плетени кошове до плевника. Житото изтичаше от един улей в задната част на вършачката в един голям сандък. Един мъж с крина, събираща десет-петнадесет килограма, гребеше житото и го изсипваше в чували, които се пренасяха от трима-четирима мъже до хамбара в двора на къщата. Човекът, който изгребваше с крина житото, записваше в един тефтер броя на крините, за да може да се прецени колко крини жито следва да се предадат на собственика на вършачката, а собственикът на житото да се информира за количеството овършано жито. Процесът на вършитбата изискваше повече работна ръка, отколкото едно семейство имаше. Това заставяше двама-трима работоспособни членове на семейството да ходят по няколко дни на гуната на различни съседи или по-далечни роднини, където се вършее, за да си „заемат“ равностойни работници при тяхната вършитба, които да върнат заработката. По същество още в тези далечни години нуждата от оцеляване е предизвикала появяването на първите форми на сдружаване между отделните семейства.

След вършитбата започва брането на слънчогледа. Слънчогледовите пити се орязват, прекарват се в чували и се разстилат върху прострени черги от коноп (кълчища) в гуното. След това с малки дървени тояжки (чукали) се очуква слънчогледовото зърно от питите и се изсушава на слънце. Изсушеното слънчогледово семе се предава на закупчиците — представители на маслобойните фабрики. Такава фабрика в близост беше тази на Никола Чилов в Костинброд. Фабриката преработваше семето и предоставяше съответно количество олио в тенекии на предалите слънчогледово семе. Стъблата на слънчогледа се орязват и оползотворяват за огън.

Между двете Богородици — от 28 август до 21 септември, се береше царевицата. Брането ставаше със сърп, като се отрязва цялото стъбло до земята. Орязаната царевица се товари в каруци и се прекарва в гуното. Там се отделя кочанът на царевицата от стъблото, обелва се и се простира на харман да съхне на слънцето. Стъблата се връзват на снопчета, изправят се в редица да се изсушават, след което се „денат“ на купчини и се използват за храна на добитъка през зимата. По същото време се изваждаха картофите и се прибираха в зимниците, за да не измръзнат. Това беше и сезон за скубането на гръстниците. Стъблата, високи около един метър, се връзваха на снопчета, след което се отделяше семето на около 20 см от върха на стъблото. Отделянето на семето ставаше ръчно, чрез триене на някой плосък камък. След това отделните снопчета се подреждаха едно върху друго на фигура в плитките места на реката и се притискаха с камъни, за да не ги отнесе течащата вода. Там престояваха около три седмици, след което се изваждаха и изсушаваха на слънце. Изсъхнали добре, отделните снопчета се чукаха, като се използваше едно дървено устройство. Добре изгладена дъска, дълга около един метър, с пригодена ръкохватка в единия край, а другият край, посредством един дървен клин, ѝ дава възможност да се вклинява между други две дъски. Те са успоредни на първата, закачени в единия край в същия клин, а в другия край подпрени с отвесно забит кол в земята. Посредством това устройство, наричано още мелица, коравата част на стъблото се начупва на клечки (пръздер) и пада на земята. Между дъските остава само влакнестата част на конопа (повесмо — кълчища), от която се преде прежда и се тъкат черги и конопени (кълчищни) платове за ризи, торби и др.

През месец октомври се изваждаше цвеклото — кръмно и захарно. Кръмното цвекло се скубеше ръчно, тъй като главите му са в по-голямата си част над земята. Изчистваше се шумата от главите, транспортираше се и се заравяше в специални ровове в земята, покрити със слама и пръст, за да не измръзва през зимата. Служи за храна на добитъка. Захарното цвекло се изважда с помощта на специални двуроги железни вили, изчистваше се от шумата и пръстта и се транспортираше до изкупните пунктове на гарите Сливница или Петърч. Там представители на захарните заводи приемаха цвеклото, товареха го на специални вагони и заплащаха стойността на приносителя.

По средата на месец септември, когато започнат да падат и първите слани, се беряха бостаните и зеленчуковите градини и се слагаха туршиите.

Торенето на нивите ставаше с наличния оборски тор, събиран от оборите и поятите, прекарван с волски коли или конски каруци и разхвърлян на ръка посредством желязна вила. Практикуваше се и друг начин. На определена нива овцете се оставят да нощуват, заградени с дървени плетове и летви, и премествани периодично до покриване с тор на цялата нива. Това бяха така наречените егреци. За овчаря се правеше специална сламена или дървена колиба (комарник), където нощуваше. Там му се носеха вечеря и вода. Мелиоративни съоръжения за изкуствено напояване на земеделските земи липсваха. Разчиташе се изключително на естествените природни и климатични условия. Така и добивите от зърнени култури бяха много скромни — от 120 до 150 кг на декар.

Скотовъдството е вторият поминък на населението. Още преди падането на България под турско иго първите заселници в землището на с. Опицвет са оценили природните и климатичните условия на местността. Богатото изобилие на чиста и бистра изворна вода, в непосредствена близост до нея обширните пасища и гори в Камико, са били много подходящи за развитие на скотовъдството.

Поради тази причина още тогава са построени пояти в началото на скалистия терен от Мало блатце до Бистрица за всяка фамилия. Поятите, оборите пред тях и колибите за овчарите са изградени от камъни суха зидария, а поятите и колибите са покрити със слама. Там са отглеждани главно овце. Използвани са целогодишно както от жителите на първото село Портарево, така и от приемниците им в днешното село Опицвет. Просъществуват докъм шейсетте години на двайсети век. Фураж от слама, сено и листници от дървесна шума се осигурява през лятото и се транспортира в непосредствена близост до поятите. В една поята можеше да се събере един боюк от 40 до 120 овце. Съставна част от стадото на семействата, притежаващи повече от 50 овце, беше и магарето. С него се пренася млякото до вкъщи или до мандрата, вода и храна за овчарите, фураж за овцете. Магарето е много икономично за изхранване. През зимата яде и преживя само огризките от фуража, останал от овцете. За охрана на стадото от евентуални нападения на вълци или злосторници служеха по едно-две, а понякога и три овчарски кучета. Както е известно, от овцете се добива мляко, агнешко, шилешко и овче месо, вълна, агнешки и овчи кожи и овчи оборски тор за наторяване на нивите и ливадите. Част от съвременните семейства, наследили пояти от своите предци, от далечните години на първите заселници и просъществували до четиридесетте години, са:

Точно над най-западния извор на река Блато, наречен „светена вода“, беше поятата на Илия Тонин. Следващите на изток над извора Здравков кладенец и Мало блатце, по посока на Бистрица, бяха поятите на Йордан Конев, Дойчин Вучков, Миленко Антов, Йордан и Иван Стойкови, Мито и Стефан Василови и Лозан Кръстев, Стойко Лилин, Манчо Спасов, Ленко Занев, Христо Пунин, Станимир и Дано Витанкови, Анто и Милуш Митови, Заро и Борчо Веселинови, Никола Стойков, Иван Стойков, Стойко Величков, Мито и Величко Модеви. Накрая, над един от изворите на р. Бистрица беше поятата на Вито от с. Безден.

От ранна пролет до късна есен стадата пасяха по Камико, а след жътва слизаха и по ожънатите ниви (стърнищата). През лятото повечето от стадата се установяваха да нощуват на егреци в ниви, оставени като угар през годината, и в други ниви след жътва за тяхното непосредствено естествено наторяване. В селото имаше много добри овчари, привързани с голяма любов към стадата си. Обикновено на по-едрите овце и на кочовете (овните), които водят стадото, се завързваха на врата мелодични звънци и хлопатари (клопавци). Когато стадото пасе по поляните или се придвижва от едно място на друго, звънците и хлопатарите звучат в причудливо синхронизирани мелодии, често пъти придружавани в съзвучие от кавала или двоянката на овчаря. В такива моменти някои от познавачите на звънците и хлопатарите отдалече определяха безпогрешно: „Това е стадото на Кола Иванов, или на Илия Ценков, или на Лоза Божилов, на Божил Тинков, на Манко Христов, на Лота Кръстин“.

Агнилната кампания (раждането на агнетата) започваше от средата на месец декември докъм средата на януари. Това беше един труден период, в който се поставяше на изпитание волята и издръжливостта на овчарите. През дългите и мразовити нощи овчарите бдят, като периодично обхождат стадата със запалени ветроупорни фенери, за да следят агненето и да оказват помощ на овцете родилки. През февруари и март агнетата достигат десет-петнайсет килограма и тогава започват да пристигат различни търговци — изкупвачи на агнета. Обикалят поятите със стадата, оглеждат агнетата и се пазарят със собствениците за изкупната цена. Когато стане пазарлъкът, търговците оставят известна сума „капаро“ и след една седмица най-късно пристигат отново, товарят агнетата, разплащат се окончателно и заминават. През това време овчарите са заделили женски агнета, с които да подмладяват и увеличават стадото. Оставят и едно агне за клане на Великден, едно или две за събора на Томина неделя и едно за Гергьовден, който се празнува всяка година на 6 май. Агнетата, оставени за разплод (дамазлък), като позаякнат и минат на обща фуражна храна и паша, ги преместват (отбиват) в друго стадо, за да не сучат повече мляко. Тогава започва и усиленият млеконадой. Млякото се доеше изключително ръчно. За целта овцете се изкарват навън от обора. Овчарите, един или двама, сядат на входната врата на обора с по едно тенекиено ведро, стиснато между краката като предпазна мярка от евентуално разливане от някоя по-буйна овца. Друг събира и подкарва овцете към доячите. Това става сутрин преди излизане на стадото на паша и вечер след завръщането им. В ранните години от създаването на селото и по време на турското робство млякото се е използвало за изхранване на членовете на семейството. Консумирало се е прясно, квасено или като сирене и извара. Приготвянето на млечните продукти е ставало в домашни условия. Млякото за сирене се е затопляло до необходимата температура, определяна чрез потапяне на малкия пръст на ръката. След това се слага мая, отмервана със супена лъжица, и се завива с подходящи дрехи за запазване на определена температура. След престояване от около 2–3 часа вече подсиреното мляко се изсипва в специални цедилки, слага се върху една масичка и се притиска с камък, за да се изцеди суроватката (цвика). След изцеждането му сиренето, добило форма на голяма кръгла пита от цедилката, се нарязва с нож на квадратчета, посолява се с морска сол и се подрежда на редове в тенекия или дървено каче, за да узрява. Суроватката (цвика) се използва за храна на прасетата. В първите години след Освобождението на България от турско робство и установяването на нови пазарни отношения в икономическия живот на страната в Опицвет се създават първите частни мандри, просъществували докъм края на двадесетте години. Това са мандрите на Иван Стойков, на Мито Василов и на Илия Тонин. В тези мандри се събира излишното мляко на отделните семейства срещу заплащане и след обработването му млечните продукти се продават на пазара. В началото на тридесетте години и през четиридесетте постепенно тези мандри преустановяват дейността си. След построяването на мандрата на „Бродо“ от потребителната кооперация „Съгласие“ тя поема събирането и преработката на млякото от по-голямата част малоимотни и средноимотни селяни. За поощрение и улеснение на овчарите кооперацията им предоставя от своя бакалски магазин различни хранителни и потребителски стоки на кредит (вересия) срещу предаденото от тях мляко. В кооперативната мандра освен сирене и извара се произвежда и балкански кашкавал, а суроватката се предоставя безвъзмездно на предаващите млякото. Като сериозен конкурент на кооперацията през този период за събиране и преработка на млякото действа един търговец от Костинброд на име Васил Кръстанов. Той е съдружник на друг крупен столичен търговец на име Никола Карапетков. Кръстанов заедно с брат си Атанас (Тано), организира своя мандра, главно за производство на сирене, в къщата на Георги Тодоров – Македонеца, която беше в близост до кооперативната мандра, до Парамунския мост на р. Блато. Всяка година в ранна пролет, преди да са продадени агнетата, Васил Кръстанов пристигаше в селото през някой празничен ден и отсядаше в кръчмата на Асен Мадов. Там се събираха повечето от заможните, притежаващи повече овце (чорбаджиите), и се спазаряваха с Васил Кръстанов за цената на литър мляко, която ще заплаща търговецът на овчарите през годината. По този начин се създаваше сериозна конкуренция между потребителната кооперация и частния търговец за привличане на по-голям брой доставчици на мляко и повишаване на цената му. В началото на петдесетте години, след образуването на ТКЗС, и земята, и стадата бяха кооперирани, частният търговец преустанови дейността си и мандрата му беше закрита. А на мястото на производствената и търговска база на столичния търговец Никола Карапетков се създаде млекопреработвателното предприятие „Сердика“.

Други подотрасли на скотовъдството са говедовъдството, коневъдството и свиневъдството. Още в далечните години и по време на турското робство всяко семейство е обработвало земята и е обслужвало домакинството си с волски коли. За впряговете са се отглеждали волове и крави. Кравите са се използвали и за получаване на мляко и телета за възпроизводството им. Почти всяко семейство е притежавало по два вола за впрягане и по една или две крави за мляко и масло. Едно- и двегодишните телета — мъжките, наричани още юнци, а женските — юници, и някои крави, недаващи мляко през летния сезон, наричани ялов добитък или просто яловина, се предаваха през летния сезон на селския говедар. За тази цел всяка пролет притежателите на такъв добитък са се събирали при кметския наместник и селския говедар и са договаряли цената, за която говедарят приема да пасе добитъка през пасищния сезон, установен обикновено от шести май — Гергьовден, до осми ноември — Димитровден. Договарянето се е изразявало в предоставянето от страна на собствениците на добитъка на говедаря в натура на овършано зърно по една-две крини за всяко животно.

Селският говедар беше местен жител, български циганин на име Найден Велков (Нацо Циганина). Пашата на този добитък ставаше в общинската камениста мера в южната част на землището Камико. На южния склон на най-високата планинска част на Камико, наричана Голема глава, между Кузлов дол и Татарски дол има седем-осем обезлесени участъка, осеяни с различни храсти и подредени в редица, наричани Венците. Най-западният венец, наричан Говедарнико, служеше за нощуване на този добитък. Там говедарят си беше построил колиба от суха каменна зидария, покрита с дървета и слама. Верни негови помощници бяха магарето, което на самара си носеше едно дървено букле с вода, и кучето. Всеки ден на обяд добитъкът слизаше до изворите на р. Блато, на Врелото, на водопой. След водопоя добитъкът почиваше (пладнуваше) един-два часа на пладнището, близо до изворите. След обяд добитъкът, подкарван от говедаря, поемаше по протона между Кантона и Нанини корил, покрай Мачарогов въртоп, през Парамунски дол, по поляните на Гаджовица, Пладнището, Цулина ливада, Венците и Голема глава. Вечерта се настаняваше за нощуване в Говедарника. В определен неделен ден, по един-два пъти през сезона, всеки притежател на такъв добитък след водопоя, по време на пладнуването, предоставяше по една кофа кърма. Кърмата представляваше плява, намокрена с вода, примесена с трици и определено количество сол. Създаваше се добра организация с оглед да не остане някое животно без кърма, защото това силно го дразнеше. С оглед на по-качественото изораване на земята, на своевременното транспортиране на селскостопанската продукция и доставянето на част от нея на пазарите в Сливница и София, през двайсетте години постепенно в селото започва да навлиза и конската тяга. Воловете и дървените волски коли започнаха да се подменят с чифт коне и железни каруци. Волските коли бяха направени изцяло от дърво. Само дървените оси за колелата бяха облицовани с по една или две железни шини, обилно и редовно мазани с катран. Катранът се доставяше от един търговец от самоковските села на име Сандо Катранджията. Той посещаваше периодично селото с един или два охранени коня, натоварени със самари, на които бяха окачени специални кожени мехове, заредени с катран. Осите на колелата на каруците бяха изцяло от желязо, редовно гресирани. И при волските коли, и при конските каруци върху осите, на които се надяват колелата, надлъжно е прикрепено по едно дървено устройство с метална обковка по средата на оста, закрепено към нея с по един дълъг и здрав метален болт-клин (занос). Това дървено устройство се нарича оплен. На двата му края са монтирани и закрепени по едно отвесно, добре изгладено дърво, високо около метър, наречено „ражнище“, към което се закрепват страничните дъски, наречени ритли, и предният и задният капак. Всичко това представлява един открит сандък, положен и закрепен към оплените. Към болта (заноса), с който се закрепва предният оплен към оста, се прикачва (надява) едно добре изгладено обло дърво с диаметър десетина сантиметра с метално устройство за вдяване на единия край и свързващо предната ос с колелата, наречено „растока“. Дължината на колата и каруцата в нормалния им вид със сандъците беше около два и половина метра. За транспортиране на слама, сено, житни снопи, царевичак и друг груб фураж се използваха и така наречените дълги ритли и дълга растока, с която се увеличаваше разстоянието между предните и задните колела. Дългата ритла представляваше едно дървено устройство от две обли, гладки дървета с диаметър 10–15 см, дълги три-четири метра, закрепени с дървени бичмета на двата края на разстояние около един метър и запълнени през 30 см с тънки дървени шишове за задържане на сламата и сеното от разпиляване. Постепенно стремежът на всяко семейство да се сдобие с коне и каруца нараства и към края на 40-те години вече над седемдесет семейства ги притежаваха. Трима-четирима членове на потребителната кооперация се използваха като „кираджии“. Веднъж в седмицата те караха кирия. С конете и каруците си превозваха млечни произведения на кооперативната мандра до софийските търговци, а на връщане докарваха различни бакалски, железарски и други потребителски стоки за зареждане на кооперативния магазин. Това бяха главно Тендо Мишов, Сандо Заров, Максо Витанков и др. Няколко семейства с каруците си пътуваха веднъж годишно и до мините в Перник за въглища.

През средата на четиридесетте години синовете на Мато Иванов — Петър и Григор, закупиха една нова каруца от Горна Оряховица. Нейният сандък, ритлите и капаците, главините и спиците на колелата бяха изписани с разноцветни блажни бои, различни фигури и цветя. Желязната ѝ конструкция беше много здрава, но същевременно и много олекотена. Движеше се по пътя леко и ритмично потракваше. Когато преминаваше през селото и отекваше потракващият ритъм на колелата, хората, дочули тази „песен“ на движещата се каруца, си казваха: „Матовите минават“.

Няколко от по-заможните семейства, като акцизният пристав Саро Кръстин, Младенчо Матов, Ташо Живков, Найдо Рашков, Стойчо Найдов и др., притежаваха и по един кабриолет (кабруле), който се използваше като по-усъвършенствано транспортно средство за хора. Конструкцията му беше метална и по-олекотена, а каросерията — дървена, с отделни шперплатови и кожени елементи, със специални вдлъбнати седалки и по-ниски места за краката, и по едно извито стъпало за качване. Каросерията беше монтирана върху железни ресори (яйове), които противодействаха на друсането по неравните пътища и осигуряваха мекота при движението. На предната капра, върху страничната рамка на седалката на кочияша се монтираше и специално сигнално устройство с метална фунийка и въздушна гумена сфера (свирка), за сигнализиране при задминаване и при по-тържествено преминаване. Тези кабриолети се използваха при годежи, сватби, събори, увеселения или превозване на болен до Сливница или до влака на гарата и обратно. За впряг в кабриолета се използваха коне с амуниция (хамути) и юзди, закичени с червени китки от вълна на челата. Воловете, кравите, използвани за впрягане, и тези, които се използваха само за млеконадой, и конете, когато не са впрегнати, се пасяха от възрастните хора и децата от шест-седем до дванайсет-тринайсетгодишна възраст в ливадите, предназначени за паша. С по-масовото навлизане на конската тяга в селскостопанското производство и в бита на населението се правеше решителна крачка към по-интензивно земеделие и по-динамично и целенасочено битово устройване на населението.

Всяко семейство отглеждаше по едно, две, три, а някои и повече прасета. През двадесетте и тридесетте години, както яловите говеда, така и прасетата се предоставяха за паша на селския свинар. Договарянето за количеството зърно, което ще му се предостави за тази услуга, ставаше всяка пролет, със срок от Гергьовден до Димитровден. Всяка сутрин свинарят събираше прасетата в Селище, изкарвани от собствениците, и когато се събереше цялото свинско стадо, обикновено двама свинари го подкарваха към изворите на река Врелото. През деня прасетата ровеха и се къпеха в заблатените места и пасяха трева по скалите. Вечерно време по обратния път ги връщаха в селото и всяко прасе се отправяше безпогрешно в двора на стопанина си. За свинари се договаряха трима цигани със семействата си — Нацо Циганина, Кота Дойчев, Асен Мизов. Свинете майки и малките прасенца се отглеждаха отделно по домовете. Отделно се хранеше и угояваше по едно прасе за клане по Коледа.

Всяко домакинство отглеждаше и по десет-тридесет кокошки. В началото броят на кокошките е бил по-малък и с тях са били задоволявани нуждите от яйца и пилешко месо. В по-късните години яйцата и излишните кокошки се предлагаха на пазара. Периодично през селото минаваха яйчари с големи плетени кошници или с дървени сандъци, завързани за самара на магарето. С проточени викове „хайде, яйчаро“, „яйчаро“ подканяха хората да изнасят яйцата. Яйчарите промушваха всяко яйце през специална тръба за определяне на неговата големина и съобразно стандарта му го заплащаха. Яйчари бяха Вано Яйчаря и тримата му синове от с. Богьовци, Евлоги Яйчаря от с. Безден и закупчикът на потребителската кооперация Свилен Матов. Съществуваше и практика за определен брой яйца да се закупува определена стока от бакалниците. Само две-три семейства развъждаха и отглеждаха гъски и патици. През петдесетте години няколко семейства отглеждаха и пуйки, питомни зайци и гълъби. Също така пет-шест домакинства отглеждаха и пчелни семейства с по пет до десет кошера.

При този начин на организация и действие, в това състояние на основния поминък на населението се стигна до прелома или, по-точно казано, до началото на прелома, започнал през пролетта на 1948 г. Бяха изминали три и половина години от девети септември 1944 г., когато отечественофронтовската власт начело с БКП се установи на мястото на съществуващата дотогава прохитлеристка, монархофашистка немско-кобургска власт. През есента на 1946 г. се проведе референдум и българският народ единодушно гласува за премахване на монархията и създаване на Народна република. Новата политическа и държавно-управленческа власт пристъпи към глобални действия за пълна смяна на системата и преструктуриране на цялостния политически, административно-управленски и икономически живот на обществото в страната. При така създалата се обстановка партията пристъпи към реализацията на идеята за аграрна реформа, като имаше пред себе си опита на Съветския съюз.

И така, в ранната пролет на 1948 г. една група от десет-петнайсет семейства, главно малоимотни и средноимотни, се събраха на общо събрание и учредиха трудово-земеделска кооперация. Естествено на първото учредително събрание се приема уставът на кооперацията, който доби популярност като „примерен“. Той определя количеството имоти, добитък и инвентар на всеки кооператор, които се внасят в кооперацията, и избирането на управителен и контролен съвет. Като участници в събранието бяха представители на семействата на Младен Жотев, Петър Лозев, Никифор Манчов, Ленчо Рашков, Мито Лозев, Надко Дойчинов и др. За пръв председател на кооперацията е избран Анто Найденов — скромен селски труженик. По-късно председател беше Варадин Грозданов, дългогодишен служител в районната пощенска станция в Сливница.

Дейността на кооперацията през първата година се състоеше в задружното прибиране на реколтата от отделните ниви на кооператорите, ръководено изключително от породения ентусиазъм. Още на следващата година кооператорите се изправиха пред планини от трудности. Най-напред трябваше да се предприемат действия за събиране на притежаваните от всяко семейство отделни парчета ниви и ливади, разпилени из цялата територия на селското землище. А тези действия се натъкваха на упоритата съпротива на останалите собственици. Избра се място за изграждане на стопански двор на кооперацията извън населената част на селото, в непосредствена близост до най-западната му част. Започна се и строежът на първия обор за животните.

Работата в кооператива през 1949 г. показа убедително, че с толкова малобройна работна ръка, с недостатъчния селскостопански инвентар и работен добитък, с малката и не дотам качествена, разпиляна земя, съществуването му беше под заплаха. При тези обстоятелства управителният съвет на кооперацията, ръководствата на партийната и отечественофронтовската организация в селото и кметството решиха да проведат мероприятия за масовизиране на кооперативното стопанство. Акцията за масовизация се проведе през пролетта на 1950 г. За целта бяха изпратени писмени покани до представители на всички семейства в селото да се явят в определен ден и час в кметството, където ги посрещаха членовете на организационен комитет, основан за провеждане на масовизацията. Неособено голям брой стопани, предварително психически обработени, без дълги увещания се съгласяваха и подписваха предварително подготвените им молби за членство в трудово-кооперативното земеделско стопанство в селото. За мнозинството от селските стопани тази акция беше върховният водораздел на тяхната психологическа нагласа, просъществувала и насаждана от много столетия в тяхното съзнание, за привързаността и голямата любов към собствената земя и домашни животни. В главите на някои стопани витаеше мисълта, че с подписване на молбата те доброволно се оттеглят от живота и заедно със семействата си се обричат на принудителна смърт. По тези съображения много от стопаните отказаха да подпишат молбите при първата покана. Всичко това доведе до създаване на високо социално напрежение в селото. Организационната група предприе второ и трето повикване на отказалите да подпишат молбите. Предприеха се и посещения по домовете им. Някои от стопаните напускаха временно селото и се укриваха при свои близки и роднини в близки и по-далечни села. За назидание на упорстващите властниците упражниха и насилие, като бяха арестувани и задържани трима-четирима стопани от най-изявено противопоставящите се на акцията. В продължение на две-три седмици упорита работа и агитация времето наложи своето въздействие.

Съпротивата на повечето от селските стопани беше сломена и мнозинството от семействата в селото влязоха в ТКЗС и станаха негови редовни членове.

Последва втората част от акцията — събиране на добитъка и инвентара. Съгласно предвижданията на примерния устав на ТКЗС всяко домакинство имаше право да задържи за задоволяване на свои нужди по пет декара земя, една крава с теле, до пет овце, една свиня с прасета и неограничен брой кокошки. С оглед да се възползват колкото се може повече от предвижданията на примерния устав, много от навършилите пълнолетие синове и дъщери в отделните домакинства предприеха действия за привидно отделяне в свои домакинства. Всички без изключение отделиха за лично ползване най-хубавите крави и овце и каквото беше възможно да се укрие от селскостопанския инвентар. Всичкият останал добитък — коне, волове, крави, телета, овце и шилета, заедно с волските коли, конски каруци, кабриолети, двуколки, плугове, редосеялки, веялки, брани и друг инвентар се прибираше от членовете на специално назначената за целта комисия и се откарваше в стопанския двор на ТКЗС. Мнозина жени, деца и възрастни хора със сълзи на очи се разделяха с добитъка и инвентара. Мъчителни и непопулярни бяха всички тези действия за мнозинството от населението. С течение на времето всичко бавно, постепенно, в много случаи доста трудно и мъчително намираше своето истинско място. Отначало всеки представител на отделно семейство впрягаше собствените си волове в своята кола, бившите свои коне в своята каруца за извършване на определена селскостопанска работа. Започна се със събирането на нивите и общото им изораване, като се премахваха синорите. За окопаването и други полски работи се сформираха няколко бригади и звена. Овцете се настаниха в поизоставените пояти в Мало блатце и се поеха от добри овчари, обичащи овцете и овчарската професия.

Извън ТКЗС останаха десетина семейства и срещу тях политическите сили и общинската администрация предприеха действия на тотална изолация и всевъзможни обществено-политически ограничения. Някои от тях бяха квалифицирани публично като „кулаци“ и „фашисти“. При събиране и групиране на нивите на тях им се определиха земи за обработване в слабопродуктивни райони, а в същото време им бяха наложени завишени и непоносими за тях държавни доставки на зърнени култури, животински и млечни продукти. Като резултат от всички тези действия и обстоятелства в следващите три-четири години масовизацията на трудово-кооперативното земеделско стопанство беше пълна.

За нов председател на масовизираното ТКЗС беше изпратен от околийския комитет на БКП и избран Иван Лозанов Недков от същото село като номенклатурен околийски организационен сътрудник. Започна строителството и в кратки срокове се изградиха нови обори за добитъка в стопанския двор и навеси за селскостопанския инвентар. Изгради се масивен склад за съхранение на зърното. Започна един бавен и мъчителен процес на създаване на по-съвършени форми на организация при извършване на отделните селскостопански кампании. Неимоверни трудности възникваха пред ръководството на стопанството в усилията му да синхронизира по някакъв начин пъстротата от изградени навици, вкусове, генетични белези и прояви в характера на отделните кооператори при всяка колективна работа. Още в края на 1951 г. в управителния съвет на ТКЗС постъпиха и десетина заявления за напускане и излизане от стопанството. След нова, масирана агитация една част от тях оттеглиха заявленията си, но четири-пет човека излязоха от стопанството. Разбира се, подходът към тяхното поведение от страна на ръководството, на политическите организации и на кметството не беше по-различен от този към другите, непожелали да влязат в стопанството при масовизацията. Беше им отделена земя в слабопродуктивни райони, бяха обложени с големи и неизпълними държавни доставки на зърнени и маслодайни култури и животинска продукция. След две-три години същите сами се убедиха, че друг път за тях освен този в кооператива няма и отново станаха негови членове.

Започна и първата проява на мелиоративна инициатива за създаване на поливни площи и организиране на производство в по-големи количества на зеленчуци. За целта, с помощта на водния синдикат и с много трудови бригади, в които намери място и бригада от младежите на селото, се продължи прекопаването на вада като продължение на вадата на Киро Даскала в Бистрица и водата от изворите на р. Бистрица по гравитачен начин достига до Мало блатце. По този начин една голяма част от земята в Гладно поле стана поливна. Стопанството организира засаждане на зеленчуци в част от тези поливни площи в местността Мишиница. За отглеждането на зеленчуковата градина се грижеше специално звено. През следващите години по-голямата част от „Гладно поле“, на площ от около седемстотин декара, беше засадена с овощни дървета − ябълки, круши, сливи и др. За отглеждане, стопанисване и производство се създаде и овощарска бригада с бригадир един авторитетен и нравствено изграден селскостопански деятел в селото Петър Матов Иванов. Под неговото вещо и изключително съзнателно ръководство и пряко участие в работата в овощната градина същата израсна и се оформи като един сериозен плододаващ масив и печеливш отрасъл на стопанството. Съществуването на овощната градина продължи докъм средата на осемдесетте години, когато тогавашното ръководство на АПК в с. Петърч я бракува и изкорени по най-вандалски начин.

За производството на селскостопанска продукция от полевъдството се изгради полевъдна бригада, чийто бригадир дълги години беше друг изявен селскостопански деец и родолюбец, допринесъл много за укрепване на стопанството — Тодор Спасов (Тошко Главурски). Площите се изораваха вече с трактори, а за механизираното прибиране на реколтата широко започна да се използва машинният парк от редосеялки, вършачки, по-късно дойдоха и първите комбайни на новосъздадената през 1952 г. машинно-тракторна станция в Сливница. Бяха назначени за редовна работа в стопанството специалисти агрономи за селското стопанство, зеленчукопроизводството и овощарството и зоотехници за скотовъдството. При наторяване на площите започна използването на изкуствени торове. Ежегодно започна увеличението на произведената селскостопанска продукция от декар обработваема площ. Започна увеличаването като цяло и на продукцията от животновъдството. Подобри се финансовата отчетност и опазването на продукцията от похабяване, кражби и злоупотреби. Ръководството на стопанството редовно се отчиташе на общо събрание на кооператорите и подменяше своите членове. Създаваха се и укрепваха различни фондове за възпроизводство на основни фондове, за социално осигуряване, за помощи при бедствия и пр. Повиши се заплащането на трудоден, създадоха се и се усъвършенстваха трудовите норми за отчитане и заплащане на заработката. Увеличи се натуралното заплащане на кооператорите и безплатните натурални помощи за възрастните хора. Започна въвеждането и изплащането на първите, макар и минимални, пенсии на кооператорите.

Бавно, мъчително трудно, но уверено се изграждаше и заемаше своето място една съвършено нова, непозната в хилядолетната история на селото кооперативна селскостопанска структурна единица. Това укрепване и развитие на трудовото кооперативно земеделско стопанство продължи докъм средата на 1957 г. През 1956 г. се проведе прочутият априлски пленум на ЦК на БКП и на власт дойде управленският екип на Тодор Живков. Започнаха се нескончаемите реорганизации и експерименти в цялостния политически, държавен, културен, икономически и обществен живот на страната. Беше дадено нареждане и започна обединяване на текезесетата. Тогава стопанствата от селата Опицвет, Безден и Богьовци се обединиха с ТКЗС в с. Петърч с председател на обединеното стопанство бившия офицер от армията и началник на ЦДНА Иван Мирски. По същество бяха премахнати ръководствата на отделните стопанства в трите села и същите останаха да функционират като отделни бригади към обединеното ТКЗС.

През 1958 и 1959 г. с помощта на Управление „Водно стопанство“ при Окръжния народен съвет се изградиха двата микроязовира. Единият с водите от изворите и езерото на с.  Безден, а другият с водите на р. Бистрица, с което беше унищожена овощната градина на Киро Даскала. Изградиха се и електрическите помпени станции и съоръженията от закрити и открити канали за напояване. Предприеха се действия за известно профилиране на дейностите и производството по бригади. В Опицвет се закри производството на зеленчуци и звеното, обслужващо зеленчуковата градина. Остана да функционира овощната градина, а полевъдството се профилира в производство на зърно от житни и царевични фуражни култури. В скотовъдството остана кравефермата и три стада овце. Бригадата се обслужваше от трима души трактористи с помощници. С тази реорганизация на обединяване на стопанствата непосредственият контакт между ръководителите и преките производственици значително се отдалечи, което доведе до негативен резултат.

Междувременно цялата тази аграрна реформа повлия много сериозно върху миграцията на населението. Още в началото на четирийсетте години всички младежи, в които се породи желанието и намираха начин да продължат образованието си, средно или висше, след завършването му не се завръщаха в селото поради липса на подходяща работа. Друга част от младежите, които проявяваха интерес към усвояване на отделни занаятчийски професии като дърводелска, шивашка, автомонтьорска, стругарска, железарска, също напуснаха селото. Така населението в селото бързо застаря. На работа в ТКЗС останаха преимуществено възрастни хора. Като се имат предвид лошите битови условия и ниското заплащане, особено в скотовъдството, разбираема е причината там да се настанят на работа доста цигани. Това обстоятелство допълнително снижи нивото на селското стопанство.

По указание на централните партийни и държавни органи през 1965 г. се предложи на всички кооператори да подпишат декларации, с които се отказват от собствеността над земята и я предоставят за стопанисване на държавата. Тогава обединеното ТКЗС в с. Петърч се трансформира и на негово място се създаде държавно земеделско стопанство (ДЗС). За директор на стопанството беше назначен Рашо Пиперков — роден в добруджанско село и зет в с. Безден (съпругата му е дъщеря на Христо Георгин). С въвеждането на тази нова структурна форма в селското стопанство по същество всички работещи в него станаха наемни работници. У тях се загуби всякаква заинтересованост към селскостопанското и скотовъдно производство и решително се занижи отговорността им към доброто стопанисване, съхранение и опазване както на произведената продукция, така и към основните средства и имуществото на стопанството.

През 1968 г., съгласно изискванията на Постановление № 21 от 1963 г. и Указ № 596 от 1967 г. на Президиума на Народното събрание за самозадоволяване на населението със селскостопански продукти, дирекционният съвет на ДЗС предостави на нуждаещи се граждани терена, отчужден от Министерството на отбраната и използван няколко години за военен лагер, заедно с част от изоставени, слабопродуктивни земи. Те бяха около изворите на р. Бистрица и обхващаха в западната си част около осемдесет парцела по един декар в землището на с. Опицвет, а в източната част на изворите, до границата на с. Безден — около сто и двадесет парцела в землището на същото село. По програма на Окръжния народен съвет и с негови средства се възложи на проектантски институт за създаване на вилни зони за задоволяване отдиха на населението изработването на кадастрален, застроителен и регулационен план на този терен. След съгласуване с всички институции и провеждане на изискващите се законни процедури, със заповед от 24 април 1971 г. беше одобрен изработеният кадастрален, застроителен и регулационен план на терена като „Вилна зона Бистрица“ край с. Безден. Регулационният план на зоната започва непосредствено от регулационния план на с. Безден.

На новите собственици беше предложено да заплатят парцелите си, с което, от страна на държавата, им беше отстъпено право на строеж. По такъв начин се създаде и изгради вилната зона, която беше електрифицирана и водоснабдена.

С надежда по-лесно да преодоляват недоимъка и да притъпяват остротата на мизерията, ежедневен спътник в живота на цялото население, още преди Балканската война няколко предприемчиви селяни се събират и учредяват всестранна потребителна кооперация с името „Съгласие“. Като учредители на кооперацията се сочат Недко Котин, Христо Антов, Леко Витанов, Божил Тонин и др. Всеки член на кооперацията е бил длъжен да внесе в нейната каса определен с устава на кооперацията дялов капитал, който с разрастването на нейната дейност през годините се е капитализирал и увеличавал. Основната дейност на кооперацията е била изкупуването и продажбата на селскостопански и животински продукти и снабдяването на населението с бакалски, хранителни и потребителски стоки. За канцелария, кооперативен магазин-бакалница и кооперативна кръчма е наета по-голямата част от къщата на Цветко Живков, построена за такава цел в центъра на селото. За десетина-петнадесет години кооперацията се разраства с нови член-кооператори, укрепва и развива своята търговска и финансова дейност.

Започва да кредитира нуждаещи се кооператори с финансови средства за закупуване на добитък, ниви, покъщнина и с бакалски и потребителски стоки. По този начин членовете на кооперацията, предимно бедни малоимотни и средноимотни, намират една солидна икономическа опора за посрещане и решаване на най-наболелите семейни и житейски нужди.

В началото на тридесетте години с финансови средства на кооперацията и с труда на кооператорите се построи на „Бродо“ масивна кооперативна мандра. В нея по-голямата част от населението продаваше краве и овче мляко, което се преработваше във висококачествено сирене, кашкавал и извара и намираше много добър прием както на пазара в София, така също и на европейския пазар. По този начин кооперацията се наложи като сериозен конкурент на частния търговец на мляко и млечни произведения Никола Карапетков, който чрез своя посредник от Костинброд Васил Кръстанов беше приобщил по-имотните хора от селото — Младенчо Матов, Ташо Живков, Йордан Конин, Рашко Додов, Лоза Кръстин, Манко Христов и др. Като кираджии с каруците и конете за прекарване на сиренето и кашкавала от мандрата до търговците в София, а на връщане — на бакалски и потребителски стоки за магазина и спиртни напитки за кръчмата, срещу скромно заплащане на извършен курс бяха кооператорите Трендафил (Тендо) Мишов и Сандо Заров. Дългогодишен деятел в ръководството на кооперацията като председател, касиер и кметски наместник през тридесетте и четиридесетте години беше Димитър (Димшо) Денков. В управителния и контролния съвет на кооперацията дълги години бяха избирани Златко Цветков, Филип Найденов, Миленко Антов, Трендафил Мишов и др. Управителният съвет на кооперацията редовно провеждаше събрания на кооператорите и правеше отчет за организационното и финансовото ѝ състояние, а контролният съвет периодично ревизираше счетоводната, финансовата и търговската дейност. Периодични финансови ревизии извършваха и ревизори от Окръжния и Централния кооперативен съюз.

След 9 септември 1944 г. в ръководството на кооперацията се настаниха Григор Лозанов Недков като председател и Димитър Евтимов Йорданов като касиер. По-късно в счетоводството на кооперацията дълги години работи Ангел Иванов Донев. По силата на настъпили реорганизации в териториалното и административното деление на страната и Софийския регион, към края на петдесетте години кооперацията се обедини с тази в с. Петърч, а в по-късните години, след нова реорганизация — и с кооперацията в град Костинброд с название „Наркооп“. Ръководството и контролът на дейността се осъществяваха централизирано от Окръжния и Централния кооперативен съюз. С тези реорганизации основната идея на кооперативното движение се изроди и изпразни от съдържание. Цялата дейност по събиране и преработване на млякото и търговията с млечни произведения заедно с мандрите се пое от окръжното предприятие „Млечна промишленост“ като поделение на централното предприятие „Сердика“. Към края на шестдесетте години със средства на кооперацията, под ръководството и с проекти на Окръжния кооперативен съюз се построи и влезе в експлоатация нова търговска постройка с отделения за хранителни и бакалски стоки и ресторант, а в приземния етаж — магазин за железарски и промишлени стоки и магазин за зеленчуци. Магазините са разположени в центъра на селото, източно от културния дом. През средата на осемдесетте години в южната част на културно-административния център на селото със средства на кооперацията и с активната помощ на населението и кмета на селото се построи и сладкарницата. С постепенното изземване и присвояване на цялата търговска дейност и управлението ѝ Централният кооперативен съюз с неговите окръжни поделения се превърна в едно държавно монополно търговско предприятие, заразено и носещо всички негативни и разоряващи последици на централизираната планова икономика. По този начин създадената в селото кооперация с нейните цели и задачи престана да съществува.

Както е известно, в последното десетилетие на XIX век в България е основана политическата партия „Български земеделски народен съюз“ с цел да защитава интересите на българските селяни, преобладаваща част от българското население. Като първа и най-стара политическа партия в селото се сочи създадената през втората половина на второто десетилетие на XX век структура на БЗНС. Земеделската дружба (като местна структура на съюза) е обхващала отначало петнадесет-двадесет човека, добри и трудолюбиви селски стопани, ползващи се с авторитет сред останалото население. Като основатели на земеделската дружба се сочат Петър Манов, Милуш Митов, Иван Тинов, Борис Ташков, Павел Спасов, Асен Жотев и др. След Първата световна война, при управлението на БЗНС начело с Ал. Стамболийски, за кмет на селото е бил избран Петър Манов, който е успял да организира населението за построяване сградата на училището в селото. По същото време са проведени и някои частични благоустройствени мероприятия като направата на калдъръми до някои водопои за добитъка, някои прокари и др. С добрите си и положителни действия дружбата е успяла да разшири своето идейно влияние върху преобладаващата част от населението и по време на изборните кампании е печелила много избори — както парламентарни, така и общински за местно самоуправление. Дейността на селската земеделска дружба, с известни приливи и отливи на активността ѝ, е продължила до 19 май 1934 г. На тази дата известният ръководител на политическия съюз „Звено“ Кимон Георгиев извършва преврат, като сваля правителството на Народния блок начело с Ал. Малинов и съставя свое правителство. Веднага след завземането на властта забранява дейността и разтуря всички политически партии. Оттогава и земеделската дружба в селото преустановява своята легална дейност. След победата на социалистическата революция в България на 9 септември 1944 г. на власт се установи правителството на Отечествения фронт. Всички политически партии, синдикални и обществени организации отново възстановиха своята легална дейност и активно се включиха в обществено-политическия живот на страната. За председател на Дружбата на Земеделския съюз в селото беше избран Милуш Митов. През 1946 г., след обособяване на кметството в централна община, той стана неин кмет. След него като председател на земеделската дружба и кмет на общината беше избран Асен Жотев. Активни членове са Борис Ташков, Петър и Григор Матови, Асен Владов, Свилен Матов, Димитър (Мице) Марков и др.

В началото на месец септември 1945 г. беше създадена организация на Земеделския младежки съюз. В тази организация влизаха повечето от младежите в селото, учещи в гимназиите в Сливница и София, и няколко младежи, работещи в София. За клуб на Земеделската дружба и младежката организация се използваше една стаичка от кръчмата на Кирил Стефанов (Киро Василов). Секретар-касиер на младежката организация беше Емануил Петров Манов. Младежката организация, съставена от членове с по-висок интелектуален потенциал, имаше интересен организационен живот — провеждаше свои събрания, общоселски чествания, вечеринки, спортни състезания, трудови бригади, издаваше стенвестници. По този начин идейното влияние върху мнозинството от младежите в селото, а и върху възрастното население беше осезаемо. Характерно и за Земеделската дружба, и за младежката организация е обстоятелството, че след разцепването на БЗНС между Никола Петков и Александър Обов, те останаха да членуват в БЗНС, ръководено от Александър Обов. Той остана в Отечествения фронт, а Лалю Ганчев беше ръководител на младежкия съюз.

През лятото на 1947 г. се проведе обединяването на младежките организации в Съюз на демократичната младеж. По този начин младежката организация на земеделския съюз в селото преустанови дейността си и младежите преминаха в нова организация, наречена по-късно Димитровски съюз на народната младеж.

През второто десетилетие на XX век и социалистическите идеи си пробиват път и обхващат съзнанието на отделни хора от селото. Едни от първите селяни, носители на тези идеи, са братята Йордан, Иван и Никола Гогови (Джеверовци), синовете на Йордан Гогов — Янко, Алекси и Евтим (Тутко), Анто Найденов, Надко Дойчинов, Васил Леков, Анто Гьошев, Лоза Дойчинов и др. А от по-късното поколение, прегърнало социалистическите идеи, се сочат Лозан Тунин, Григор Лозин, Димитър Николов (Мичо Кокин), Младен Жотев, Тодор Спасов, Милан Лозин, Вельо Марков и др. Тези съмишленици на Българската работническа партия (комунисти) не са водили организационен живот, а само са пропагандирали социалистическите идеи сред отделните селяни и са вземали по-активно участие в провеждането на избори.

Единствен политзатворник от селото преди 9 септември 1944 г. е Александър Владов Донков (Сашо Баков). Той, като войник през 1942 г., е разкрит в съучастие в някаква конспирация, осъден и изпратен в Сливенския затвор.

Организация на БКП в селото се създава след 9 септември 1944 г. Както е добре известно, за да може по-успешно да влияе на съзнанието и поведението на преобладаващ кръг от населението, партията на комунистите отвори широко своите врати за влизане в нея. Така, освен предишните съмишленици, като членове на селската партийна организация влязоха и доста случайни хора, някои от които подбудени от чисто кариеристични цели. За партиен секретар беше избран Милан Лозанов. По едно случайно съвпадение през лятото на 1944 г. той беше мобилизиран в създадената от фашисткото правителство униформена жандармерия и изпратен в Сърбия за борба срещу партизаните. Това обстоятелство и малко по-особеният му, „дръпнат“ характер като че ли допринесоха авторитетът на създадената организация да не е на особено високо ниво и тя да се приеме с известни резерви от населението. Партийната организация започна своята дейност и провежда последователно всички свои мероприятия под ръководството на околийския, областния и централния комитет. Отначало плахо, а после по-уверено работи за създаване и укрепване на селската организация на Отечествения фронт, женската организация, а в късната есен на 1945 г. създаде и младежката организация на Работническия младежки съюз (РМС). Там се записаха ученици от гимназията, млади селскостопански работници и младежи на работа в София. За клуб използваха бившата „магерница“ до черквата. Младежите провеждаха свои организационни и просветни събрания, трудови бригади, агитки, вечеринки, а също така и съвместни бригади със ЗМС. След 1947 г., след обединителния конгрес на младежките организации, РМС преустанови своята дейност и младежите се вляха в новосъздадената организация на демократичната младеж.

Ръководството и членовете на партийната организация проявиха голяма активност при събирането на държавните доставки от зърнени и животински продукти, по организиране на работата за електрификация на селото, по създаването и масовизирането на ТКЗС и цялостното укрепване на отечественофронтовската власт в селото. В процеса на своята дейност някои от членовете на ръководството на партийната организация проявиха определен сектантски подход и с отделни свои действия допринесоха за разединяване, а в някои случаи и за противопоставяне на цели групи от населението. През 1947 г. една част от завършилите средно образование младежи от селото, предимно членове на ЗМС, при постъпване в казармата бяха охарактеризирани като „опозиционери и реакционери“ и нито един от тях по тази причина не постъпи в ШЗО. По същото време и по същите причини младежът Никола Георгиев Лозанов беше отзован от танковата бригада в гр. Казанлък и изпратен в Трудови войски, където се и разболя. По същия начин се подхождаше и с част от младежите, издържали успешно конкурса за постъпване във ВУЗ или на работа по професията в София. Много старателни в тези свои действия бяха Милан Лозанов, Тодор Котов (Тоше Циганина) и Димитър Евтимов. Като резултат от този погрешен и „класов“ подход се създадоха предпоставки и добри условия за обратни политически процеси. През пролетта на 1952 г. органите на сигурността разкриха в селото седемнадесет души, завербувани от ръководители на конспиративна организация, поставила си за цел да свали от власт отечественофронтовското правителство. Арестувани бяха: Никола Георгиев (Коле) — 25-годишен, Димитър Крумов (Минко) — 27-годишен, Петър Борисов (Пешко) — 25-годишен, Димитър Н. Ташков (Митко) — 22-годишен, Евтим Манков — 40-годишен, Мартин Манков (Маке) — 28-годишен, Станимир Тасков — 48-годишен, Ангел Владов — 28-годишен, Гошо Данов — 22-годишен, Тончо Евтимов — 22-годишен, Владо Христов — 38-годишен, Киро Иванов — 40-годишен, Тотко Младенчов — 40-годишен, Митко Леков — 30-годишен, Тошо Модев — 30-годишен, Никифор Модев (Ниче) — 24-годишен, Павел Г. Павлов (Пале) — 22-годишен. Състоя се съдебен процес и всички арестувани получиха присъди за излежаване в концлагери и затвори за различни срокове от 2 до 15 години, а трима от тях — Никола Георгиев Лозанов, Тодор Величков Модев и Никифор Димитров Модев получиха най-тежки присъди — смърт, и бяха убити, с неизвестни гробове. Впоследствие осъдените бяха постепенно освобождавани от затворите, но няколко души престояха в тях по 7–8 години. По същото време друг младеж от селото, Здравко Антов Гьошев на 23 години, избяга нелегално през сръбската граница и при престрелка беше убит. Широките роднински, междусъседски и общоселски взаимоотношения между семействата на засегнатите от съдебния процес и останалите жители на селото бяха помрачени, а общият психологически климат в селото — за дълго разстроен и силно потиснат.

През шейсетте години за партиен секретар на партийната организация беше избран Стефан Зарков Ботев, а като най-дългогодишен партиен секретар, с известни прекъсвания, беше избиран Филип Виденов Воинов.

След 9 септември 1944 г. за известен период от две-три години развиваше дейност една малка група, ръководена от Милан Митов, привърженици на политическия кръг „Звено“. Впоследствие тя се сля с организацията на Отечествения фронт.

Липсват данни за изявена организационна дейност на други политически партии и организации в селото.

Известно от историята е, че хан Аспарух основава българската държава през 681 г. През 774 г. хан Телериг присъединява земите западно от София към българската държава. Като пръв създател на закони се сочи хан Крум. Властта на хана върху цялата територия на държавата е била пълна и се е упражнявала в отделните териториални области от неговите първи помощници — болярите. Преди падането на България под византийско робство през 1018 г., като владетели на земите западно от София се сочат синовете на комит Никола — Давид, Мойсей, Арон и Самуил, като последният става и един от царете на Западната българска държава. София пада под турско робство през 1382 г., а цялата българска държава — през 1396 г. Още по времето на болярското управление в страната се обособили, главно по природогеографски признак около по-големите селища, селскостопански райони, приели по-късно наименованието околии.

След унищожаването на българската държава турците премахнали и установената от векове българска управленска система и установили турска. Земята на българската държава била предадена на държавното съкровище под разпореждането на султана и се е наричала „мирие“ или мирийска земя. Селяните имали право само на владение на земята, за което заплащали рента и около 80 вида данъци и тегоби на турските владетели. Отначало българската земя била обособена като отделна област на турската държава под названието „Румелийско бейлербейство“, начело с военно-административен управител — бейлербей. По-късно страната била разпределена на по-дребни военно-административни единици. Такава административна единица била обособена и в гр. Пирот, а земите на с. Опицвет са били подвластни на пиротския управител − валия.

Още при самото освобождение на българските земи от петвековното турско робство същите били разделени от руския военачалник княз Владимир Черкаски в административно отношение на губернии, окръзи, околии и общини. Село Опицвет е било център на община заедно с другите две съседни села Безден и Богьовци, в състава на Софийска околия. Поради обстоятелството, че седалището на общината е било в с. Опицвет, за кметове са били избирани и назначавани лица от двете съставни села Безден и Богьовци. Избирани са и по 12 души общински съветници. Като кметове на тази съставна община се сочат Христо Гочев и Крум Толев от с. Богьовци, Йордан Пенков от с. Безден, Зарко Батев от с. Опицвет и др. Като съветници и помощник-кметове се сочат Дано Илиин, Иван Тинов и др. По време на управлението на БЗНС от 1919 до 1923 г. кмет е бил Петър Манов, активен член на БЗНС и организатор на построяването на първия етап на училището. След Деветоюнския преврат през 1923 г. са разтурени всички общински съвети. Към края на двадесетте години и трите села Опицвет, Безден и Богьовци стават съставни на централната община в с. Петърч. Като секретар-бирници на общината се сочат Атанас Дойчинов от с. Богьовци, Евлоги Божилов и Михаил (Мичо) Божилов от с. Опицвет. За кметски наместник на централната община в с. Петърч и пълномощник в с. Опицвет през трийсетте години до 9 септември 1944 г. беше назначаван Димитър (Димшо) Денков. Той беше и активен член на управителния съвет и председател на потребителната кооперация „Съгласие“.

След свалянето на монархофашистката и установяването на народнодемократичната власт на Отечествения фронт на 9 септември 1944 г. за пръв кметски наместник в селото е избран Атанас (Надко) Дойчинов, който взема активно участие в установяването на новата власт в селото, а след него и Павел Спасов. От началото на 1946 г. до края на 1955 г. Опицвет се отделя от с. Петърч и функционира като самостоятелна община. За кметове отначало от страна на БЗНС са избрани Милуш Митов и Асен Жотев, а впоследствие от страна на БКП — Тодор Спасов, Величко Марков и Георги Младенов (Гошо Кръстанов).

От 1956 г. до края на 1958 г. централната община в с. Опицвет е закрита и става пълномощничество към община Сливница. Кметски наместник и пълномощник на общината е Никифор Тодоров Манчов, който при едно от служебните си посещения на общината в Сливница загива при катастрофа през 1958 г.

От началото на 1959 г. до 1978 г. с. Опицвет отново е съставно кметство към централната община в с. Петърч, а от 1978 г. досега — към централната община в гр. Костинброд. През тези години кметски наместници и пълномощници на общините са Милан Лозанов, Стефан Зарков, Младенка Недкова и Иван Костов.

Основни помощници на кметовете, пазители на имотите и на обществения ред в селото са полските стражари (поляците). Такива са били Кола Славков, Жота Кръстин, Гурко Белев, Ицо Модни, Боцо Митров, Владимир Спасов (Владо Поляко), Тендо Мишов, Гиго Николов и др.

За база на общината и кметството са се използвали сградите: магерницата, старата къща на Боянчо Младенов, къщата на Милуш Митов, една постройка за търговска дейност в двора на Евлоги Божилов, кръчмата на Киро Стефанов, къщата на Вельо Васов и напоследък сградата на читалището.

В своята дейност общината и кметството са провеждали политиката на съответните правителства през годините. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. и в следващите Балканска, Междусъюзническа и Първата световна война от селото са загинали на фронта следните войници: Никола Спасов, Божил Тасков, Тодор М. Спасов, Младен Кръстанов, Стойко Йорданов, Спас Главурски, Станимир (Мишо) Тонин.

Мир на праха им!

През 1944 г. в окупационния корпус в Сърбия загива като войник Йосиф Наков (Йосе Цигането).

Девети септември 1944 г. беше хубав, слънчев, съботен ден. Селяните се готвеха да започнат организирано прибирането на царевицата от полето. В селото беше спокойно. При липсата на електрическо осветление и при наличието само на два-три радиоапарата с батерии, едва вечерта в кръчмите, на осветление с газени лампи, се разнесе вестта, а завърналите се с влака от София я потвърдиха, че Червената армия е преминала Дунава, правителството е свалено, извършено е въстание, шумкарите са взели властта и е съставено ново правителство на Отечествения фронт.

В селото нямаше организирана антифашистка съпротива и активни участници в нея. На десети септември в селото се завърна от сливенския затвор единственият политически затворник Александър Владов (Сашо Баков). Той се изкъпа в реката на „Милинския вир“ и след няколко дни се появи отново, вече като униформен милиционер. През 1942 г., като редовен войник в 6-и пехотен полк, той е бил замесен в една военна конспирация, разкрит и осъден на 15 години затвор.

В дните след девети септември безследно изчезнаха двамата цивилни агенти на царската полиция Цанко Асенов Мадов и Йордан Стойков Йорданов. Започна и общата мобилизация на запасните войници, подофицери и офицери за участието им в Отечествената война срещу немско-фашистката армия, отстъпваща от Балканския полуостров към Германия. За участие в първата фаза на войната за освобождението на Македония и Югославия от немските войски бяха мобилизирани и изпратени на фронта шейсет и двама души. Като се има предвид, че по това време в селото имаше около 120 семейства, то всяко второ семейство имаше мобилизиран човек на фронта. В началото на месец октомври българската армия започна настъпателни операции срещу добре въоръжената и много по-опитна в битките немска армия. Започнаха ожесточени сражения. Българското военно командване издаваше ежедневни кратки комюникета за хода на сраженията, които се съобщаваха по радиото и се отпечатваха във вестниците. Цялото население следеше със затаен дъх съобщенията и вестите от фронта. Пишеха се много писма и в трепетно очакване се следеше получаването на отговор от фронтоваците. Мобилизацията на силите под лозунга „Всичко за фронта, всичко за победата!“ беше пълна. Войната беше в своя разгар, когато в голямата битка за превземането на Страцин, заедно с многото жертви, дадени от нашата армия, в селото пристигна съобщение за геройската смърт на Симеон Митов Василов (Симко Митов), поручик от 25-и пехотен полк, посмъртно произведен в чин капитан. Страшна и злокобна беше тази вест. Селото потъна в траур. Беше загинал един селски просветител, дългогодишен учител в основното училище, баща на двама невръстни синове.

Към края на месец ноември българската армия, заедно с югославските партизани, освободи Македония и Южна Сърбия и с това първата фаза на Отечествената война завърши. В началото на декември 1944 г. беше формирана Първа българска армия в състав от около 130 000 души, която продължи войната против хитлеристка Германия на югославска и унгарска територия. За командир на Първа армия бе назначен генерал Владимир Стойчев, а за помощник-командир — генерал Щерю Атанасов, като същата беше включена в състава на Трети украински фронт, командван от прославения маршал Толбухин. В състава на Първа армия бяха включени седемнадесет бойци от с. Опицвет. Останалите фронтоваци постепенно бяха демобилизирани и се завръщаха по домовете си. Грижите и мъката от неизвестността за състоянието на фронтоваците по все по-отдалечаващия се фронт през суровата зима на 1944 и 1945 г. сред близките и съседите им не преставаха. Събираха се и се изпращаха на фронта чорапи, ръкавици, топли дрехи. Войната продължаваше да бушува с пълна сила. В началото на март 1945 г. хитлеристкото командване предприе мощна контраатака срещу българската армия на фронта при р. Драва. Там се разгоряха едни от най-кръвопролитните сражения, наричани „Дравска епопея“, и нашата армия даде свидни жертви. Тогава за втори път в селото дойде злокобна вест за геройската смърт на войника от селото Борис Лозанов Дойчинов (Боре Генин). Отново дълбока скръб обхвана населението за загиналия в цветуща възраст прекрасен, честен, трудолюбив и любознателен младеж от селото.

Изминаха още два месеца в напрежение и тревоги, докато най-после пристигна и дългоочакваната вест − хитлеристка Германия капитулира. Девети май сложи край на най-унищожителната Втора световна война. Един по един се завръщаха и фронтоваците от селото, посрещани като герои. Последен, три месеца след края на войната, се завърна Игнат Трендафилов Мишев от Добричкия артилерийски полк на 12-а дивизия, оставен в помощ на съветските войски за окупацията на Унгария, достигнал до границата на Австрия, западно от Балатонското езеро.

Населението си отдъхна с голямо облекчение от всичко преживяно по време на войната.

* * *

По официални данни, взети от Националния информационен център (бившата „Статистика“), населението (по данни от периодичните преброявания) е:

Тези статистически данни по убедителен начин показват, че за шейсет години населението на с. Опицвет е намаляло наполовина.

Пощенската станция в селото беше създадена през 1971 г., като се отдели от пощата в с. Петърч и пое обслужването на двете села Опицвет и Безден. От нейното основаване до наши дни тя безупречно се води и обслужва от Руска Петрова Матова, по мъж Цанова.

През 1971 г. се осъществи нова реформа в селското стопанство. ДЗС се трансформира в аграрно-промишлен комплекс (АПК). Обосновката за създаване на новата структурна форма беше: чрез усилено и по-всеобхватно внедряване на механизацията, автоматизацията и концентрацията в производствения процес — за по-високи резултати. В полевъдството, при пълна механизация на процесите, се получиха по 400–500 кг зърно от декар. Но тези резултати се получиха главно от високото количество изкуствени торове, влагани в почвата, което неизбежно доведе до отрицателни последици и структурното ѝ увреждане. Съществуваше лоша организация при прибиране на реколтата, не се съблюдаваше цикълът на сменяемост (сеитбообръщението) на отделните култури в определени участъци. Бяха изоставени големи терени необработваема земя, която се причисли в категорията „пустееща“. Допускаше се голямо разпиляване при прибиране и съхраняване на продукцията. Поради липса на работна ръка грижите за овощните градини бяха преустановени. Плодовете се събираха от ученически, войнишки и чиновнически бригади и често големи количества оставаха неприбрани и изгниваха на купища в градината. През средата на седемдесетте години същата беше бракувана, изкоренена, а дървесината — разграбена по най-грозен начин. В скотовъдството се започна с ликвидация на овцете, като последното стадо беше ликвидирано в началото на осемдесетте години. Поятите се рушаха, а материалите от тях се крадяха и разпиляваха. В стопанския двор се отглеждаха крави. За тяхното изхранване се осигуряваше достатъчно количество силаж, груб и концентриран фураж. Млеконадоят се извършваше механизирано. Липсваше благоустрояване на терена около кравефермите и гледачите газеха непрекъснато, обути в гумени ботуши, в кал и разпилян оборски тор. Голяма част от течния оборски тор се разливаше около краварниците и по част от двора и ливадите в непосредствена близост до тях. През лятото те буренясваха и вмирисваха околното пространство. Битовите условия в кравефермите достигнаха възможно най-ниско ниво.

Кражбите на селскостопанска продукция от стопанския двор и полето вземаха застрашителни размери. За най-голямо съжаление това беше повсеместно явление.

С голяма болка трябва да обобщя, че гореописаните явления бяха резултат от въвеждането на една структура, пронизана от чиновническа бюрокрация, безотговорност, безнаказаност, разложение, морална и нравствена разпуснатост. Опровергана беше категорично идеята от столицата да се ръководи и контролира цялостната дейност в едно такова селскостопанско производствено звено. А безнаказаността по категоричен начин доказа, че действията на облечените във власт лица водят до произвол и цинизъм.

Обредите, съпътстващи битността на населението от с. Опицвет, са дълбоко пропити от една изключителна вяра, че така се допринася за определен успех в основния му поминък — земеделието и скотовъдството. Всички обреди до такава степен са синхронизирани и прелели един в друг, че не може да се долови и най-малък оттенък на различие между фолклор и религия.

На 21 септември се честваше денят на св. Архангел Михаил. Във всяко овчарско семейство на този ден се колеше овца, обикновено стара — щърбица (с малко останали ѝ зъби), като курбан за светията, вероятно за защита на овцете.

Домакинята меси колач. Това е прясна пита, опечена в тепсия, с дупка в средата, украсена с тестени орнаменти, символизиращи обор с овце и овчарско куче. Вари се и жито. Обикновено преди обяд свещеникът, придружен от клисаря, носещ на рамо дисаги или положени на гърба на воден с него кон, минават от къща на къща, за да извършат богослужението. По средата на одаята е поставена масата, на която се храни семейството, и на нея са сложени колачът, житото, паница с курбана от овцата. Запалено е кандилото, запалва се и свещ на масата. Свещеникът чете молитва, след това отрязва парче от колача и клисарят го прибира в дисагите, поръсва с босилек, потопен в малко бяло котле със светена вода, софрата, къщата и присъстващите членове на семейството. Всеки от тях целува ръка на свещеника и носения от него кръст. С това ритуалът приключва.

На 19 декември се празнува денят на св. Николай Чудотворец (Никулден). Това е още денят на рибаря. Река Блато беше пълноводна и в нея се въдеше много риба, пазена от специален надзирател. За този празник той определяше участък от реката, в който се разрешаваше на населението да си улови риба. Хората се организираха на групи и с плетени кошове, използвани за пренасяне на сено и слама за добитъка, добре облечени (по това време зимата бушува с пълна сила), нагазваха в реката срещу течението на водата и улавяха по някой и друг килограм риба. Някои хора си купуваха и от пазара солена морска риба. Рибата се правеше на рибник − печена в тава с ориз. Месеше се колач, провеждаше се богослужение и ритуалът се повтаряше като на Архангеловден.

Разбира се, най-големият зимен празник, честван на 7, 8 и 9 януари, беше Рождество Христово — Коледа. Сякаш с този празник най-добре е изразен пълният синхрон между фолклор и религия. Още на 5 януари във всяка къща домакинята изпича по една фурна колачи (малки, изплетени от тесто кравайчета) за коледарите.

На 6 януари сутринта, още от пет часа, момчетата от селото между седем- и четиринайсетгодишна възраст се събират по махали на групи, предварително уговорени по състав. Добре облечени в чисти дрехи, с чиста конопена връв, преметната през рамо, и на единия край със завързана специално издялана малка дървена игла за надяване на колачите, които ще получат от всяка къща. Коледарите са добре въоръжени с дълги и здрави дървени пръти или тояги за отбраняване от селските кучета — по един или два ревностни пазители на всеки селски двор. Предварително са репетирали изпълнението на песента:

Те тръгват от двор на двор и посещават всяка къща. Вратата се отваря от стопанина и коледарите влизат един по един в одаята, посрещани от стопанката със сито или тепсия в ръце, пълна с жито. Щом влязат всички коледари, стопанката хвърля една шепа жито над главите им, а те дружно се провикват: „Да се роди!“ — и така три пъти. След това, по даден знак от ръководителя на групата, всички запяват „Стани нине, господине“. Накрая жените и девойките от семейството подават на всеки коледар по един колач, който се нанизва на конопената връв, окачена през рамото. Така, докато се разсъмне хубаво, коледарите успяват да обходят по петнайсет-двайсет къщи и се завръщат по домовете си с пълна връв колачета.

Вечерта се празнува Бъдни вечер. За целта, още щом се свечери, в одаята на къщата се донася един кош със слама и се разстила по средата на стаята върху пръстения под, като под нея се поставя един палешник (метално приспособление, прикрепяно към ралото за оране на нивите). Върху така разстланата слама се поставят изтъкани вълнени месали (покривки) и на тях се подрежда трапезата. Менюто е определено по традиция, а съгласно църковните канони всичко е постно. На централно място на трапезата се поставя голямата погача (пита) с късмети от монета, дрянова пъпка, бобено зърно, житна сламка — символи на надеждата за плодородие и богатство. Следват баницата с тиква, бобената чорба, зелевите сарми, ошавът, счукан чесън с орехи, колачи от коледуването, сушени плодове, орехи, мед и др. В едно джезве се сварява ракия (греяна) и се слага на софрата заедно с шише червено вино. След като се подреди софрата, на нея се поставя и запалена свещ, запалва се и кандилото. Стопанинът поставя в кадилницата жарава от печката, отгоре слага парчета тамян и започва да кади трапезата и къщата, за да изгони злите духове. Някой от по-младите, обикновено ученик, прочита молитвата „Отче наш“, след което всички се прекръстват и сядат на земята върху сламата край софрата. Стопанинът на къщата взема питата с късметите и отчупва от нея на всекиго по едно парче и като го подава, нарича какво му се полага да работи през годината. На един дава конете с каруцата, на друг — да сее и жъне нивите, на трети — да пасе и дои кравите и овцете, на друг — къщата и т.н. След като се види къде са отишли късметите, пие се по чашка греяна ракия и започва вечерята, завършваща с чаша червено вино. Накрая се разпределят орехите — на всекиго по равен брой. След вечеря се играят хора и се пеят песни. Софрата остава неприбрана до сутринта. Тя се прибира рано, преди разсъмване. Сламата се събира и на снопчета (гушки) се слага на всяко овощно дърво, за да дава повече плод през годината. Това става на първия ден от Коледа. Обядът е празничен. Приготвя се свинско със зеле, пържени или печени свински пържоли, предлага се по чашка греяна ракия и чаша вино. След обяд всички, празнично пременени в най-новите си дрехи, се събират насред селото. Там, на централния селски площад пред черквата, пред постройката на магерницата се е установил духовият оркестър (селската музика). През тридесетте и четиридесетте години в състава на оркестъра (музиката) влизаха Тодор Динов (Дочко) с кларинет, Мичо Боянин (Джеверов) с флигорна, Иван Дишов — тромбон (по-късно сменен от Тодор Котев — Тошо Циганина), Найден Велков (Нацо Циганина) с тъпан, Любчо Котев (Джуре Циганина) с барабанче (по-късно сменен от Гошо Мичов). В репертоара на оркестъра преобладаваха няколко хора — Дайчово, Ситно селско, Камбана, Пайдушко, Еленино хоро, Ученическо, Петруна. Който плати на музиката, той поръчва хорото и води танеца. След него се захващат моми и ергени, деца и възрастни и хорото се извива по целия площад. Най-малките деца играят зад хорото на гоненица. Така до късна вечер цялото население играе, весели се и празнува. Следващите два дни тези празненства се повтарят. Понякога хорото се изнася в „селището“ край училищния двор.

На 14 януари се празнуваше Васильовден или така наречената българска Нова година. Първи януари се считаше за германска Нова година. На 31 декември вечерта момите и ергените обикновено се събираха на седянки. Обиколили горещата печка, те поставяха върху нея овесени зърна или отделни листенца от чемшир. Като се нагорещят, те се пукат и отскачат в някаква посока. Ако зърното или пъпката, сложени от някоя мома, отскочат в посока, където седи момък, това е показател, че през годината те може да се залюбят. По-младите мъже се събираха да играят карти.

Момчетата, в същия състав, както при коледуването, на Васильовден тръгват на сурвакане (на Сурва). Преди това някои от тях са изработили по едно леко дървено устройство − правоъгълна рамка (25/15 см), на единия край с дръжка, която по средата между двете летви е назъбена като зъбчато колело. На противоположната на дръжката летвичка е прикрепена една съвсем тънка дъсчица, която с другия си край лежи върху назъбената дръжка. Като се завърти цялото това устройство около назъбената дръжка, дъсчицата подскача по зъбците и издава звук на кречетало. Това устройство се нарича дръдлявец. Обикновено по двама-трима души държат и въртят с дясната си ръка дръдлявци. Екипирани с дървените пръти за отбраняване от селските кучета и с по една дрянова пръчка в ръка, пременени в нови и чисти дрехи и с подвиквания „Сурва!“, „Сурва!“, групите посещават къщите. Посрещането на сурвакарите от стопаните на къщите става по същия начин, както и при коледуването. След това всеки сурвакар потупва (сурвака) по гърба всички присъстващи членове на семейството с пожелание:

Стопанката дарява сурвакарите с орехи, сушени сливи, ябълки или парче сурово свинско месо, което сурвакарите събират в специална торбичка, носена през рамо.

През деня обядът е празничен, има ядене със свинско месо, а след обяд отново всички са насред село и под звуците на музиката се вият кръшни хора до тъмно.

На 19 януари като официален празник се празнуваше Богоявление (Йордановден), а на 20 януари − Ивановден. Това са религиозни християнски празници.

На Йордановден се извършва богослужение в черквата, посетено масово и от стари, и от млади, включително всички ученици. Ритуалът завършва на брега на реката, където свещеникът хвърля позлатения железен кръст във водата. Тогава някои от най-смелите мъже се хвърлят с дрехите във водата, често пъти при много ниски отрицателни температури, и изваждат кръста. Тази постъпка се оценява и сочи като истински подвиг. И двата дни се празнуваха като дни на много именици, с хубави трапези и с хора и веселия насред село.

Към края на зимата, обикновено през месец март, се отбелязваше и друг религиозен християнски празник с утвърден ритуал. Това е така наречената „Простена неделя“ или Неделя на прошката. Един ден по средата на седмицата или в нейния край — неделята, при възрастните хора идват на гости техни дъщери, омъжени в селото или на друго място, и други близки, за да искат прошка. Гостите пристигат с прясно опечена погача и с малко шише (съде) с ракия. Домакините, при които живеят възрастните хора, също са се подготвили с подходящ обяд. Преди да започне обядът, всички на трапезата стават прави, по-младите вземат съдето с ракията, целуват ръка на възрастните (дядо, баба, баща, майка и пр.), от които искат прошка, и произнасят думите: „Прости ми, тате!“, „Прости ми, майко!“ и т.н., а опрощаващият отговаря: „Простено да ти е!“ и отпива глътка ракия от съдето, за което отново му се целува ръка. След приключване на опрощаването започва празничният обяд, като гостенинът взема донесената от него пита, подават си ръце с домакина и я поставят върху хванатите десници, а с левите ръце натискат и пречупват питата на две, като сравняват коя от двете половинки е по-голяма. Всички отново се кръстят, целуват питата и започват обяда, съпроводен със сладки приказки.

В самия неделен ден се празнуват Заговезни (Поклади). За този празник се пече прясна погача, точи се баница, варят се яйца и се купува халва. Вечерта преди вечеря на един конец, висящ от тавана над трапезата, се завързва едно твърдо сварено яйце и парче халва. Конецът се залюлява в кръг и всеки от присъстващите се стреми с отворена уста да захапе яйцето или халвата. Това е така нареченото „амкане“. През този ден всички момчета си правят от едно дълго около метър четалесто дърво „оратняк“. В четала на дървото се натъпква слама и краищата на двата му ограничителни пръта се завързват здраво един за друг с тел. Вечерта, като се стъмни, моми и ергени, момчета и момичета по махали излизат на главната улица (друмо). Там момчетата запалват сламата в оратняците и започват да ги въртят в кръг около главите си, като се провикват: „Ората, копата“. Така „оратуването“ продължава, докато не изгори сламата във всички оратняци. Накрая момите и момците прескачат остатъка от недогорялата слама, за да не ги хапят бълхите през годината.

На другия ден, след сравнително богатата вечеря на Заговезни, всички домакински съдове се измиват основно с вряла вода и сапун с оглед отстраняване на някои блажни остатъци. Този ден е така нареченият „Чист понеделник“. От него започват Великите пости, продължаващи до Възкресение Христово (Великден) с известни прекъсвания.

На следващата събота се празнува Тодоровден (конски Великден — домле) — празник на конете. Това е един престижен ден, в който се провежда тържествено богослужение в черквата и се извършва причестяване (комка) на всички, които са постили през седмицата. Сутринта тържественият звън на черковната камбана оповестява началото на Светата литургия. След приключването ѝ всички богомолци минават пред входа на олтара, където свещеникът дава на всеки в устата една малка кафена лъжичка с осветено червено вино, наречено „пречест“ или „комка“, и по едно залъче от специално опечена и нарязана пита, наречена „нафора“. След богослужението всички си отиват по домовете. Тогава младите мъже и по-големите момчета, които имат коне, ги яхат и изкарват насред селото. Предварително гривите и опашките на конете се сплитат и накичват с разноцветни вълнени пискюли (китки) и гердани. След като се съберат всички конници, подредени в редица, преминават от единия до другия край на селото по „друмо“, а на обратния път става надбягването. По-малките момчета участват в ритуала с магарета. Победителите от надбягването се обявяват на всеослушание пред присъстващите.

Най-големият християнски празник, честван масово от населението, е Възкресение Христово − Великден. Датата не е строго определена от календара. Всяка година той се установява от правилата и каноните на православната ни църква − обикновено първата неделя след пълнолуние. Някоя година се случва в ранна пролет, друга в по-късна, но във всички случаи от началото на април до началните няколко дни на месец май и винаги се празнува в неделя, понеделник и вторник. Подготовката за празника започва още от предшестващата го седмица. Варосват се с прясно гасена вар всички къщи, някои второстепенни и стопански постройки, както и овощните дървета.

Съботата от седмицата преди Великден е Лазаровден. Тогава училищното и читалищното ръководство подготвят ритуала лазаруване. Млади момичета, облечени в национални носии, обхождат подред всички къщи, пеят специални лазарски песни и играят хора. Стопаните ги даруват с яйца, жито, брашно, пари, които се продават на кооперацията, а се купуват прочитни книги за училищната и читалищната библиотека. Вечерта младежите ходят за върба. Берат се клончета от разцъфнала върба и с тях се закичват дворните врати (портите), вратите и прозорците на къщите, кошарите и оборите, върба се слага и на иконостаса. По този начин се посреща следващият ден, който е неделен и се нарича Цветница. Това е празникът на цветята и имен ден на всички, носещи имена на цветя.

След Цветница започва Великата седмица преди Великден. Още във Велики четвъртък стопанките във всички къщи боядисват прясно сварените яйца. В по-далечните години яйцата се боядисваха само в червено, а по-късно се появиха и други разцветки − сини, зелени или жълти. В събота, наричана още „дълга“, се коли агне, месят се и се пекат козунаци и специална пита колач със забучено по средата яйце — яйчник. Сутринта в неделя е Великден. Още от рано тържественият звън на черковната камбана известява за настъпилия празник и приканва богомолците на тържествена църковна литургия. Тя е посетена масово от възрастни, млади и деца, всички облечени празнично. След литургията започва причестяването (комкането) на всички, които са устояли и са спазили всичките четири или пет седмици на Великите пости. След разпускане на черквата всички се прибират по домовете си. Обядът е празничен с гозби от прясно агнешко месо. Кандилото пред иконата е запалено, всички са изправени пред софрата, някой от учениците чете специалната молитва:

Софрата е прекадена с кадилницата, стопанинът прерязва колача с яйцето и го „прелива“ с чашка червено вино. Предлага се и по чашка ракия и вино. Децата се чукат и изпитват здравината на сварените и боядисани червени яйца. Ядат се козунаци. След празничния обяд всички, пременени в най-нови дрехи, отиват на хорото. За Великден обикновено за всеки член на семейството се купува или шие нова дреха, шапка или обувки, които за първи път се показват на великденското хоро. Духовият оркестър (музиката) вече е на своето традиционно място или насред селото, или в „селище“ до училищния двор, на зелената поляна. И така с весели и игриви хора минава денят до смрачаване. Това продължава и следващите два дни. Четиридесет дни от Великден до Възнесение Господно (Спасовден) поздравите между хората не са „добро утро“ или „добър ден“, а „Христос воскресе“. Отговаря се „Воистина воскресе“. Това е един много сериозен показател за дълбокото и целенасочено въздействие върху съзнанието на населението за масовото възприемане на християнските религиозни схващания.

Първата неделя след Великден е Томина неделя. На този ден е празникът на селото — съборът, тъй като селската черква е наречена „Света Неделя“. Съгласно църковните правилници и канони, денят, който по църковния календар е определен за ден на „светията“, на когото е наречена черквата, построена в дадено населено място, става негов празник (събор). Така съборът в съседното село Безден е на 2 август — Илинден, защото черквата е „Свети Илия“, а в Богьовци съборът е на 27 октомври — Петковден (черквата е „Св. Петка“), в с. Петърч — на 14 май, на Еремия и т.н. За събора още в събота се меси и пече пресен хляб и се заколват едно или две агнета. Къщите още за Великден са варосани, дворовете и улиците се помитат за посрещане на гости. Закупуват се достатъчни количества напитки — вино, ракия, бира, лимонада. Гости на събора във всяко семейство са роднини, близки, познати и приятели. Всеки, който знае кога се провежда съборът, е добре дошъл на гости, без за това да е специално поканен. Дълбоко разочаровано остава онова домакинство от селото, което е посетено от малко гости или е останало без нито един гостенин. В по-далечните години, до началото на четирийсетте, когато все още липсваше добре организиран обществен транспорт, придвижването от едно населено място до друго (в случая ходенето на събор) ставаше с конски каруци, кабриолети или с коне на езда. Често пъти и пеша. Някои гости от по-далечни села идваха още в събота вечерта (с преспиване), а някои оставаха и в неделя вечер и си тръгваха в понеделник сутрин (залежаваха). За събора насред село се установяваха въртележки с детски кончета и люлеещи се каручки, детски колела. Идваха и дребни търговци на манифактурни стоки и детски играчки, на боза, сладолед и бонбони. Отделни музиканти от други населени места обикалят къщите и свирят различни песни и хора, за което биват дарувани от стопаните. Към обяд започва масовото прииждане на гостите, които носят със себе си прясно опечена погача и „съде“ с ракия. За обяда софрата е сложена и гостите, като пристигнат, се подреждат около нея и слагат погачата и ракията. Отначало домакинята разлива на всички от ракията, гостите се чукат с чашите за здраве и за добре дошли, а за мезе на ракията се предлагат различни туршии и прясно подквасено мляко. Така започват дългите разговори за урожая на годината, за продуктивността в скотовъдството, за минали и предстоящи сватби и кръщавки. Домакините гостоприемно канят гостите да хапват и пийват. След известно време всеки гостенин става, ръкува се с домакина и му подава да „наздрави съдето“ с ракия, което се пуска наред да се опитва от всички присъстващи. Като се приключи с пускането на ракията на всички гости, наричано още „наздравица“, всеки титулярен гостенин подава ръка на домакина и счупват погачите. Части от тях се слагат на софрата. Сервират се гозбите от прясно агнешко месо, налива се виното, вдигат се наздравици от гости и домакини, докато градусът на празничното настроение се повиши до такова ниво, че започват индивидуални или групови певчески изяви.

След като всички доволно са нахранени и пийнали, излизат на събора, който по същество представлява едно движение на много хора по главната улица. Там могат да се срещнат много познати и приятели, а насред село се извиват кръшни хора. И така веселбата и сладките приказки продължават до смрачаване.

Другият голям празник, зачитан от цялото население, е 6 май — Гергьовден. И при този празник може да се долови преливане между религия и фолклор. Религията е прокламирала почитта към Свети Георги Победоносец срещу всички злини и като покровител на стадата. За това покровителство всеки стопанин се отплаща, като принася курбан по едно агне. Празникът е всеобщ. Природата е в своята майска премяна. Повечето цветя, треви и дървета са разцъфнали и въздухът е наситен с техния аромат. Още на предния ден следобед всяка домакиня омесва прясна пита − колач, украсен с тестени орнаменти, олицетворяващи обора с овцете. Стопанинът заколва агнето и го приготвя за печене цялото. Вечерта младежи и девойки отиват за върба. Берат разцъфнали върбови клонки и закичват вратниците, къщите, кошарите и оборите на овцете.

На самия ден рано сутринта черковната камбана с тържествен звън оповестява настъпилия празник и поканва богомолците на църква. През това време домакините от няколко къщи се организират и запалват общо една фурна (пещ), в която изпичат едновременно по пет-шест агнета.

Сутринта при доенето на овцете овчарите обвиват ведрото за млякото с венец от върбови клонки. Друг такъв венец се слага на шията на първата овца, която пристига при дояча. След издояването венците се отнасят и хвърлят в бистрите води на пълноводната река.

На обяд черковната камбана отново известява населението, че е настъпил часът за четене на молитва от свещеника над опечените агнета. Всеки домакин или домакиня завързва в специална покривка (бохча) тепсията с печеното агне, а в друга − колача и ги отнася в двора на черквата. Там, от южната страна на черквата, върху вълнени месали, постлани на тревата, се подреждат тавите с агнетата и колачите. Свещеникът бавно ги обхожда, кади с кадилницата, чете молитва с проточен, напевен глас и поръсва със светена вода. След молитвата „огризва“ по едно парче от всеки колач и от печените агнета. Клисарят ги прибира в дисагите. След края на ритуала всички се завръщат по домовете. Останалите членове на семейството и особено децата с трепетно очакване и изострен апетит посрещат скъпоценния гергьовски дар. Тавата с цялото гергьовско агне се слага на трапезата. След прочитане на молитвата „Христос воскресе из мертвих“, всички сядат около трапезата, колачът се разчупва на малки парчета, за да има за всеки, и обядът започва. Всеки къса парче месо от цялото печено агне, от която част му харесва и колкото желае. Това е единственият случай в годината, когато всяко семейство си позволява да изяде цяло печено агне. С храната са сервирани чаша ракия и вино за възрастните и лимонада за децата. След обяда всички, пременени в чисти и нови дрехи и обувки, отиват на хорото, което продължава до вечерта. Имало е чести случаи, когато група организирани ергени „отвличат“ от хорото някоя мома, избраница на някой от тях, и тя му пристава за булка.

През двадесетте и тридесетте години двама селяни — Владо Рашков и Владо Боцов, от най-старата фамилия родоначалник на селото Доворичинци, всяка година, присъствайки на молитвата на агнетата в черковния двор, открадвали от дисагите на клисаря няколко парчета печено месо. Слагали ги в една торба, отнасяли ги и ги поставяли в гнездото на орлите, намиращо се в най-високите клони на „Пушин брест“, израсъл в най-западната част на землището на селото, на границата с това на Сливница, в местността „Равнище“. Повод за тази грижа към орловото семейство е случка през горещ юлски ден в средата на двадесетте години. Стадата с овцете на двамата овчари кротко пасели в каменистата местност „Авратица“, в непосредствена близост до „Пушин брест“. Там от много години двойка орли била свила свое гнездо. Внезапно, с неочаквано голяма скорост откъм трите върха на „Три уши“, се появил и връхлетял страшен, градоносен облак и ясното слънце потънало в него. В тези случаи пониженото атмосферно налягане принуждава насекоми и дребни птички да летят ниско над земята. Така те лесно могат да станат плячка на хищните птици. Орелът, ориентирал се в ситуацията, излетял от гнездото с цел по-лесно да си намери храна. Съзрели двамата овчари полета на орела и им се сторило, че той лети в началото на страшния градоносен облак и го води в определена посока. След малко се излял проливен дъжд, придружен със силна градушка, нанесла страшни поражения на селскостопанските култури. Оттогава двамата овчари се убедили, че орелът е в състояние да отвежда градоносните облаци извън обсега на селското поле и за да го омилостивят и в знак на признателност за евентуални негови действия, решили всяка година да го гощават с парчета от печено гергьовско агне.

С цел търсене на помощта и закрилата на отделни религиозни светци за опазване на реколтата от градушки и други природни бедствия, в различните части от землището на селото стопаните от отделните махали са поставяли каменни кръстове в местности, където преобладават техните ниви. На тези кръстове в определен летен ден от годината стопаните от махалата принасят курбан на светията, на когото е наречен кръстът, като заколват агне, овца, петли или кокошки и ги сваряват в някой голям казан. Кръстът на Милинската махала, наречен още Манин кръст, се намираше на запад от селото, в подножието на хълма над Колина падина, и курбанът се принасяше на празника Джерман. Кръстът на Соколовци се намираше в местността Лицето, между Костело и Шутарник, а курбанът се правеше в деня на Св. Константин и Елена. Кръстът на Ортаковци се намираше на Връо, до едно акациево дърво над училището. На Модинци кръстът беше в местността Блато, на изток от селото, на Главурци — в местността Страната и т.н.

Сватбените ритуали будеха интерес и любопитство у цялото население. През по-далечните години подбудите за оформянето на един брак са били от най-различен характер. Понякога дадена женитба е била жизненонеобходима за оцеляването на семейството. Случвало се е определено домакинство да остане без жена на подходяща възраст, която да върши и организира домакинската работа. Тогава младежът, достигнал възрастта за женене, приемал като дълг да си намери и доведе подходяща мома за жена. В такива случаи вмешателството в избора на обекта и посредничеството (навалджийството) от страна на близки и познати е обикновено явление. Аналогичен е случаят, когато дадено семейство остане без мъж да поеме стопанската работа, а има пораснала мома за женене. Тогава момчето се приема в къщата на девойката като приведен зет.

Запознанството между младежите и девойките в селото се е осъществявало в процеса на тяхното израстване. Чистите, неангажирани срещи и контакти между тях стават и в училището, и в черквата, и на хорото, и на полето с добитъка, и при полската работа. Проявите на изборност, на влечение на единия пол към другия, на харесване и предпочитане, на по-сериозни дружески отношения, на отрицание и пренебрежение, на свенливост и суетност започват след настъпване на пубертета. Когато развитието на външните и физическите белези и качества по убедителен начин покаже настъпилата мъжественост у юношата и женственост у девойката, тогава започва и насочената дружба, възбудена от взаимни оценки и породени чувства. Така се оформят двойки от двата пола, чиито връзки, отначало много плахи и суетни, прерастват в трайна и дълбока дружба и системни контакти. Такава дружба продължава година, две, може да стигне и до пет и обикновено завършва със създаване на семейство. В тези случаи инициативата в първите стъпки към сключването на брак е или на младежите, или на някои родители. За целта се постига договореност за вечерта, в която родителите и близките на младите ще се съберат, за да обявят годежа. Родителите на момчето с прясна погача, със „съде“ ракия, закичено с китка здравец и босилек, и бъклица с вино отиват в къщата на момичето. Там вече са дошли нейни близки и роднини. След разливане на ракията по чашите и вдигане на наздравица за добре дошли на гостите, бащата на момчето става и обявява целта на тяхното посещение. Отправя питане към родителите на девойката съгласни ли са да им я дадат за булка на техния син и тяхна снаха. Като се получи положителен отговор, тогава гостенинът и бъдещ свекър подава ръка на бъдещия сват и му поднася съдето с ракия. Бащата на девойката отпива и предава съдето наред на всички присъстващи на трапезата да пият за успеха на бъдещото семейство. Започва вечерята, разпивката, завършваща понякога и с хоро, озвучено от цигулката на Крум Йорданов — Далаверата. Уговаря се датата на сватбата. Ако предварително е уговорено, годежът завършва и с отвеждането на девойката в къщата на младоженеца. Качват я в кабриолет или каруца и с пушечни гърмежи и много викове „и-ху-ху“ се оповестява на населението за настъпилото събитие.

В къщата на младоженеца девойката се посреща с размотано бяло платно пред къщната врата до одаята. Там веселбата продължава до полунощ. В други случаи девойката остава в къщата на родителите си и се взема в деня на сватбеното тържество. Тогава от страна на младоженеца е поръчана музика. Имало е случаи да се докарва музика от друго село — Безденската музика, Цръклевската музика, Годечката музика и т.н. Още в съботната вечер, преди неделята, определена за сватба, музиката се установява в къщата на девойката и започва своя репертоар от хора, изиграни от много селски младежи и девойки, дошли специално за така нареченото момино хоро. На сутринта в двора на девойката се опъват въжета за простиране, върху които се подрежда и показва най-хубавото от чеиза на девойката, приготвен от нея през моминството ѝ за даряване на бъдещия съпруг, неговите близки и роднини, както и на нейните такива. Този ритуал е популярен в селото с названието „прит“. Следва тържественото посрещане на кума, съпроводен от маршова музика. Оформя се сватбен кортеж, начело с музиката, следват кумът и булката, цялата в бяла премяна, след тях младоженецът, също в бяла риза и нови дрехи, придружен от кумата (кумицата). Следващи в шествието са шаферът и шаферката с опънати през рамо специално изтъкани колани (тканици), близките и роднините на двете семейства и много любители на веселбите и ритуалите, младежи и девойки, деца. Цялото шествие се отправя към черквата. Там свещеникът извършва бракосъчетанието, като го съобщава устно и писмено със специален документ за светото венчание. След венчавката всички отиват в къщата на младоженеца. На входната врата на къщата двамата младоженци се посрещат от свекъра и свекървата, които ги запойват с бъклица вино.

Официално пристигат и гостите — близки на булката, и започва празничният сватбен обяд. Музиката свири мелодии „на трапеза“. Извършва се и даряването — от една страна булката дарява от своя чеиз всички близки и роднини от двете семейства, от друга — те поднасят подаръци на двамата младоженци. Накрая кумата сваля венчалните атрибути от главата на булката и я забражда със специална забрадка (шамия), символизираща края на моминството и приобщаването ѝ към младите булки. През това време се свири „Ела се вие, превива, мома се с майка прощава“. От този момент нататък музиката подхваща своя буен репертоар от хора и ръченици. Играят младоженците, играят възрастните, играят моми и ергени, играят децата, всичко живо играе и се весели до свечеряване. Следва официалното изпращане на кумовете и гостите. Така завършва едно сватбено тържество в селото, даващо повод за много приказки, оценки и разбори между жителите до някое следващо селско събитие.

Друг семеен ритуал, на който се отдава по-голямо внимание, е „кръщенето“ — кръщаването на бебето. В предварително определен ден се събират най-близките роднини и кумовете, венчали родителите на бебето. Подготвя се специален празничен обяд. Кумовете, придружени от близките и роднините, занасят бебето в черквата при свещеника. Там той извършва установения от църковните канони християнски ритуал с потапяне на бебето във вода и с тържествено обявяване на името му, предложено от кръстниците. Издава се специален писмен документ − кръщелно свидетелство. След приключване на обреда в черквата всички отиват на празничния обяд, на който е поканен и свещеникът. Обядът често се придружава от хора и ръченици, изпълнявани от цигуларя Крум Йорданов-Далаверата.

Гореописаната обредност — религиозна и фолклорна, е битувала сред населението през първите десетилетия на века, докъм края на четиридесетте години. След 9 септември 1944 г. постепенно цялата власт в страната беше завзета от БКП. В изпълнение на дългосрочна програма, основаваща се на идеология, изключваща религията и прокламираща атеизма, в селото постепенно настъпиха сериозни промени в обредността.

Отначало се взе решение за ограничаване и премахване на провеждането на съборите. Поради обстоятелството, че съборът в Опицвет се празнува в неделя, която е официален празник, това решение не можа да се приложи. Имаше години, когато се ограничаваше, подценяваше, агитираше се за бойкот на празнуването, но въпреки това то просъществува и напоследък отново се възстанови, макар и доста осъвременено.

Официално се въведе сключването на граждански брак в общините; църковните венчални свидетелства не се уважаваха и не се приемаха за официални документи. Като официален документ се въведе актът за раждане на бебето, издаван от общината, а кръщелното свидетелство изгуби юридическите си права. Гражданските бракове се регистрираха в общините, а сватбите се правеха в столове, кръчми и ресторанти. Кръщенетата се правеха по домовете без присъствието на свещеник. Въздействаше се при погребенията да не се търси съдействието на свещеника, а да се провежда граждански ритуал с представител на общината. Отмениха се като официални празници Рождество Христово — Коледа, Йордановден, Възкресение Христово — Великден, Гергьовден. Въведоха се като официални празници 1 май, 9 и 10 септември. Провеждането на събора в с. Петърч се насрочи за 1 май, а в с. Храбърско, вместо на Спасовден — на 10 септември. Ограничаваше се празнуването на именните дни, а се даваше приоритет на рождените дни на хората. Водеше се пропаганда против посещенията на черквите и срещу всякакви религиозни ритуали. Цялата тази дейност, провеждана целенасочено в продължение на 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години на столетието, безспорно постигна резултати, макар и не съвсем категорични. След 10 ноември, когато БКП се отказа от ръководната си роля в държавата и обществото и се възстанови дейността на различните партии, движения, синдикални структури и пр., които си поставиха като основна цел реставрацията на капитализма в България, населението в с. Опицвет не се втурна с особен ентусиазъм към реставрирането на религиозните ритуали.

В ранните години след създаването на селото, през турското робство и след Освобождението на България, докъм края на двадесетте години е имало една тенденция в структурата на облеклото на населението. Като основни компоненти са преобладавали елементи, изработвани от местни селскостопански и животински суровини. Ушивали са се и са се носели като основно бельо от жени и мъже ризи от изтъкани на домашни станове (разбои) платна от лен и коноп (кълчища). Основната материя за изплитане на чорапи, пуловери, блузи и по-дълги връхни дрехи е била вълнената домашна прежда. Палта и панталони за мъжете са се ушивали от домашно изтъкан плат (бало), преминал през тепавица (валявица). Обработените агнешки и овчи кожи масово са се използвали за ушиване на връхни дрехи. Особено популярни и практични са били различни по кройка и размери кожухчета (кожучета). Преобладаващата част от населението — и възрастни, и деца, е използвала за обувки цървули (опинци) от изсушена и остъргана от космите свинска кожа. По-голямата част от мъжкото население е носела кожени шапки, а младежите — каскети. Жените са използвали тъкани платнени забрадки (шамии), а девойките — вълнени шалове и плетени шапки.

От средата на двайсетте докъм края на петдесетте години, с постепенното повишаване на жизнения стандарт на населението, започнаха постепенно да навлизат и по-съвременни елементи от облеклото, отразяващи тенденциите на модата през съответните години. От началото на шейсетте години, когато до известна степен жизненият стандарт на населението се доближаваше до този на градското население, облеклото на жителите на селото не се различаваше съществено от това на градското население.

Сградите за живеене на първите заселници на селото са били примитивни. Строени са върху земята, без основи, с дървена конструкция и плет, измазани с кал и покрити със снопи от тръстика и слама. След Освобождението, докъм началото на двадесетте години, старите и особено новодошлите заселници са строили подобрени жилища с основи от камък и две обиколни стени — от запад и север, като защитна мярка от преобладаващите студени ветрове, на калов разтвор. Южната и източната страна са били от дърво и плет, измазани с кал, примесена с дребна слама или плява. Покривът е с каменни плочи или турски керемиди, четирискатен. Стаите са две, разделени с коридор, в който е организирано и огнището. Прозорците са ниски и тесни, само на южната и източната страна. Обзавеждането е примитивно — две или три дървени легла със сламеници за дюшеци. Възглавниците също са от тъкан вълнен плат, пълни със слама. Завивките са били тъкани вълнени и конопени (кълчищни) черги и козяци. Леглата са за по четири-пет човека. Една голяма дървена маса, понякога трикрака (паралия), една дървена пейка (столица), няколко дървени три- или четирикраки стола са изчерпвали мебелировката на къта за хранене. Отоплението е било или от огнището, или от ламаринени печки на дърва. От средата на двайсетте докъм края на четиридесетте години в селото са построени около 70–80 нови жилищни сгради в по-осъвременен архитектурен стил и по-масивна конструкция. Повечето от тях са еднотипни, с форма на пищов, с мазе (сутерен) и един етаж, с две или три стаи и коридор. Основите и цокълът са от камък, а стените — от печени тухли на варов разтвор. Покривната конструкция е дървена, многоскатна, покрита с марсилски (качени) керемиди. Измазани са с вар и варосани в бяло. Осветлението е било с газени лампи и ветроупорни фенери, а след 1944 г. — с електричество. От средата на петдесетте до края на осемдесетте години жилищният фонд на селото е генерално обновен. Почти във всеки двор се построи голяма, масивна двуетажна къща със съвременна архитектура, с железобетонна конструкция, с разнообразни гладки и пръскани мазилки, а след 1960 г. — и с водопроводна инсталация. През осемдесетте години в десетина къщи се изгради и локално парно отопление. Обзавеждането е съвременно, без различия от градското. Заедно с това се строяха и много летни кухни, които в повечето случаи се използваха от населението за целогодишно обитаване. Този навик, останал по традиция и в търсене на по-голяма практичност, пречеше за целесъобразното използване на по-големия комфорт, предлаган от съвременното жилище. Поради липсата на изградена централна канализационна система тоалетните (клозетите) останаха извън жилищните сгради, върху отделни септични ями, с недобри хигиенни качества. Този факт определено пречи за изграждането на по-културни навици и традиции в бита на населението. До началото на шейсетте години населението използваше бистрите води на реката за баня, и то само през топлите летни дни. През останалите дни на годината банята се изразяваше в измиване с подгрята вода от един котел над дървено корито или навън в двора — измиване веднъж седмично на главата и краката и преобличане. След водоснабдяването на селото във всяка къща беше пригодено или достроено специално помещение за баня с монтиран електрически бойлер. Това допринесе за решително подобряване на бита на населението.

До началото на четиридесетте години в почти всяка къща имаше минимум по четири деца. След петдесетте години раждаемостта рязко намаля и всяко семейство се ограничаваше с по едно-две деца. Редки бяха случаите на три деца.

Говоримият език, използван от населението, е официалният български език, силно повлиян от шопския диалект, употребяван от жителите, населяващи равнинната част на западното Софийско поле. Наблюдава се една особеност на езика, повлияна от географската особеност на терена. В края на равнината още първите, макар и ниски хълмове са били пречка за разпространението на това наречие. Така населението от селата Храбърско, Алдомировци, Малово, Драгоман и гр. Сливница използва наречие, обогатено с думи и окончания, доближаващо го до език със сръбски диалект. Докато в Опицвет употребяват изрази като: „От жега чех да цовишем у морузо“ (От горещина щях да умра в царевицата), в гр. Сливница се употребяват други изрази: „Я че га узнем“ (Аз ще го взема) и т.н.

Идеята на първите български възрожденци за неуморна и разностранна дейност сред всички слоеве на населението за издигане нивото на неговото просвещение и грамотност намира място и сред населението на с. Опицвет. Като реализатори, дали материален израз на тази толкова високохуманна идея, се сочат няколко родолюбиви, пропити от високи нравствени и хуманни подбуди селяни, като Филип Найденов — най-дългогодишен директор на местната прогимназия, Любомир Цветков — свещеник в черквата, Павел Спасов, Андрей Величков, Кирил Стойков и др. В началото на двайсетте години те основават Народно читалище „Разум – 1922“. Отначало тези своего рода апостоли на просвещението са започнали дейността си с издирване, осигуряване и набавяне на всякакви по вид и съдържание книги, списания, учебници с цел създаване на читалищна библиотека. Като начална база на читалищната дейност е използвана една от стаите (източната) на магерницата. В два обикновени шкафа, предназначени за съхранение на кухненска посуда, със стъклени витрини се подреждаха и съхраняваха събраните и закупени най-различни книги с исторически сюжет, учебници, вестници и по някое списание. Като втора база през четиридесетте и петдесетте години се използваше и една от стаите в къщата на Величко Василев Минев (Вельо Васов), използвана преди това за бакалска дейност. Към края на петдесетте години, след построяването на новата сграда на читалището — Културния дом в центъра на селото, със салон за театрални постановки и кинопрожекции и просторна библиотека със спомагателни помещения, читалището намери съвременна и подходяща база за провеждане на своята високохуманна просветителска дейност. Днес библиотеката разполага с голям брой книги (около 7000 тома) на различна тематика, с вестници и списания.

Другата насока, в която се реализираше дейността на читалището, беше разучаването на отделни пиеси и организиране на театрални представления (вечеринки) през зимните и пролетните месеци. Те се провеждаха в една от стаите на училището, където се монтираше необходимата дървена сцена. Характерното за тези театрални начинания в първите години е, че участниците са само мъже. Те изпълняват и женски роли, като се преобличат в съответните носии, забрадки и пр. и възбуждат голямо любопитство сред посетителите, изпълващи до краен предел училищната стая и коридора. След изиграване на пиесата вечеринката продължава под звуците на селския духов оркестър (селската музика) с игри на кръшни хора и танци до полунощ. Последната фаза от вечеринката за много от младежите и девойките е изпълнена с много трепети и любовни излияния, преодоляващи в много случаи вродена свенливост и суета. Младежите изпращат избраните девойки, ако не са придружени от някой по-възрастен член на семейството, до тяхната улица. По-смелите стигат и до пътната врата, унесени в приятни разговори на любими теми и изблик на чаровни младежки страсти. Раздялата в късната нощ се изразява в поривиста прегръдка и кратка целувка по бузата, ако тя е първа. Това традиционно провеждане на вечеринки като една удачна форма за изява на общи контакти между различните възрастови групи на населението продължава и в по-късните години — от средата на четиридесетте и началото на петдесетте.

След 9 септември 1944 г., когато селото се електрифицира и се създадоха две младежки организации — на ЗМС и РМС, вечеринките продължиха в условия на съревнование, при по-добри битови условия и макар и с участници аматьори, се постигаха добри резултати. През шейсетте години имаше някои наченки в организирането на самодеен танцов състав за изпълнение на шопски хора и ръченици. Участници бяха Киро Надков, Григор Миленков и др., а съпроводът беше от местен самодеен музикален състав с изпълнители Паре Белчов на дудук, Стойчо Кокин на цафара и др. В началото на седемдесетте години, след построяването на Културния дом, на читалищната сцена периодично изнасяха свои театрални и литературно-музикални постановки различни държавни и самодейни колективи. Прожектираха се и различни филми. В читалищния салон се организираха различни чествания, придружени с литературно-музикални програми по случай 8 март, 9 септември и др.

За успешната дейност на читалището е вложил много усилия и лично време през тридесетте и следващите години като председател на читалищния съвет, библиотекар, организатор на вечеринки и други общи прояви роденият през 1920 г. опицветчанин Георги Младенов (Гошо Кръстанов). Друг всеотдаен деец на читалищното дело, прегърнал с голяма любов и високохуманна преданост тази благородна, апостолска, просветителска дейност, е дългогодишният и настоящ председател на читалището на обществени начала Здравко Владимиров Николов (Верата). Роден в с. Опицвет през 1927 г., със средно гимназиално образование. Дългогодишна щатна библиотекарка е Роза Петрова Антова, също родена и живееща в селото.

Към края на седемдесетте години, с ускореното развитие на електронната промишленост и масовото навлизане на радиото, магнетофоните и телевизорите в домовете на повечето семейства, читалищната дейност постепенно започна да запада. Масовото навлизане на електронните медии с разнообразна информация по домовете и относително подобреният жизнен стандарт на населението бяха фактори, които създадоха предпоставки значителна част от младежите да търсят развлечение в заведенията, предлагащи алкохолни напитки, цигари и др.

Понастоящем, в края на 1994 г., читалищната дейност може да се охарактеризира като агонизираща, повлечена от разпадналата се до краен предел и разорена държавна икономика.

В своя исторически ход на развитие през различните епохи и главно след Освобождението от турско робство, с. Опицвет е дало на обществото и някои личности, с които с основание може да се гордее:

Донко — баща на бившия кръчмар Мадо Донков. Един от първите образовани хора на селото. Владеел е говоримо три-четири езика и е бил гимназиален учител в гр. Враца през годините на Освобождението.

Стойко Йорданов — запасен офицер, общественик и просветен деец, убит в Балканската война.

Геко Соколов — един от първите учители в училището на селото.

Любомир Цветков Живков — дългогодишен енорийски свещеник.

Филип Найденов Гьорев — дългогодишен директор на прогимназията в селото.

Кирил Стойков Йорданов — дългогодишен учител в основното училище.

Косан Николов Инков — техник-земемер, завършил висше образование като строителен инженер в Чехословакия, оженил се и останал да живее там, но периодично е посещавал селото.

Димитър Евтимов Йорданов (Джагата) — инженер-строител, взел участие в строителството на металургичните комбинати в Перник и Кремиковци и на НДК в София.

Полк. Цветан Никифоров Тодоров — завършил НВУ „В. Левски“ и повече от тридесет и седем години служил в системата на военните учебни заведения. Във ВВСУ „Л. Каравелов“ и ВВТУ „Т. Каблешков“ е извървял нелекия път от командир на рота до заместник-началник кадри на училището. Дал е своя принос в подготовката на квалифицирани военни и транспортни кадри.

За Григор Кръстанов Ленков искам да разкажа отделно.

Роден е на 10 май 1938 г. Забележителен поет, овладял до съвършенство преводаческото изкуство и допринесъл за утвърждаването на световната класика на български език. Не можем да не се гордеем, че родното село е вдъхновило Григор да напише едва седемнайсетгодишен толкова красиви стихове. Това, което всички ние сме изпитвали в най-лиричните си години, Григор успя да възпее:

В края на септември 1966 г., след завръщането си от летния семинар по бохемистика в Прага и Братислава, Григор отива на село да прекара няколко дни с родителите си. Оттам се връща със стихотворението „Трепетлика“ — свежо и чисто като утринен звън. Написал го е, разхождайки се покрай реката:

В средата на септември 1967 г. Григор Ленков решава да замине за Опицвет, за да си почине при майка си и да се опита да напише любовно стихотворение, замислено отдавна. Но то отново му се изплъзва. Затова пък донася оттам „Къпеща се“, което по-късно в окончателния му вариант е нарекъл „Вечер“.

Можем да се ласкаем, че един толкова извисен творец е пресъздал общите ни мечти, чувства и стремления. Но талантът му не се задържа дълго край омагьосващата река. Неговият гений намира достойното си и трайно място в националната ни литература. Свидетелство за необикновените възможности на поета е последното му стихотворение „Понтийска елегия“. До него се нареждат „Край релсите“, посветено на Атанас Далчев, „Маиса“, „Циганско лято“ и десетки други. Някои са ранни — от ученическите и студентските години, други са зрели и прекрасни, а много са недовършени. Излизат посмъртно в стихосбирката „Понтийска елегия“ през 1988 г. На Григор Ленков не му достигна време да напише своята истинска поезия. Но той даде втори живот на хиляди чужди стихове. Подари щедро своите поетични образи на преведените стихове: Пушкин, Лермонтов, Тютчев, Байрон, Шели, Гьоте, Неруда, Незвал, Ласло Наги, Нгуен Зу. Преводът му на „Евгений Онегин“ от Пушкин е един от най-големите паметници на творческата му стихия, по достойнство оценен и получил голямата награда за най-добър превод на произведението на чужд език. Уви, тази награда се оказва последната, получена приживе. На 7 юни 1977 г., на Пушкиновите тържества в Ленинград, спира да тупти пламенното му сърце.

И нека този толкова скромен опит за кратък исторически обзор на развитието на това село, сякаш от природата закичено с лиричното име ОПИЦВЕТ, да го завърша със стиха на незабравимия Григор Ленков:

Януари 1994 г.

От културно-административния и търговски център с новоизградения паметник на загиналите във войните жители на Опицвет на площад „Независимост“, главната улица на селото продължава на запад. След последните дворове и оградата на бившия стопански двор на ТКЗС, сега частна конна база, пътят завива на север и се разклонява на две. Единият продължава на север и през бетонния мост на река Блато води до вилната зона Бистрица и едноименния язовир. Другият път, покрит с износена и разбита асфалтова настилка, води до масивна, едноетажна промишлена сграда — помпена станция за питейна вода. В непосредствена близост на запад от нея се намира малка черква, популярна сред населението като Църквето — параклис на св. Йоан Златоуст, всяка година честван според християнския календар на 13 ноември. Пътят продължава на запад през местността „Равнище“ като черен път за обслужване на поземлените имоти и води към землището на градовете Сливница и Драгоман.

На около 100 м на север, 50 м източно и на около 350 м западно от помпената станция е заградена площ от около 40 дка с бетонни колове и бодлива тел. Това е охраняваната вододайна зона на помпената станция.

От незапомнени времена покрай северната ограда на тази вододайна зона, там, където свършва равнината и започват скалните образувания на предпланината Три уши, до края на Пладнището, са се наредили около 15–20 извора с чиста и бистра вода. На около 40–50 м на юг към равнината се намират 8–10 извора с дълбочина около 2–3 метра, наречени Окна. Тази местност с всичките извори е наречена Врело (местност, в която извира много вода). Водите на най-западния извор, под основите на една голяма скала, бяха с 1–2 градуса по-топли от останалите и бяха наречени Светена вода. Смяташе се, че е целебна.

На около 5–6 метра северно от Църквето се намираше една ливада, оградена с камъни суха зидария, наречена Боцовата ливада, собственост на Божил Митров от фамилията на Доворичинци. Тя ограничаваше водата на басейна в този участък. До нейната северна граница се намира едно от окната с дълбочина около 3–4 м с добре изразена кръгова форма. Голяма част от бреговете му бяха обрасли с тръстика, преминаваща в площта на прилежащата ливада. Това я правеше достъпна за улов на риба, която се въдеше в изобилие, особено безлюспестият шаран (лин). Това окно беше получило име Лазарово окно и е лобното място на Лазар. При погрома на старото село Портарево през 1730 г. турците избиват голяма част от населението, опожаряват къщите, оцелелите бягат и се заселват на по-безопасни места, давайки началото на бъдещото село Опицвет. Турците удавят Лазар в най-дълбокото от окната като наказание за убийството на турци, дошли да събират данъци и опитали се да поругаят семейството му.

Точно срещу източния край на пладнището, между ниски скали, беше един от най-популярните извори с високи качества на водите си — Здравков кладенец.

Поредицата от извори завършва на изток, след пладнището, в ливадата на Йордан Конев с един голям извор. Водата му тече в югозападна посока и образува цял поток с име Мало блатце. По дъното на този басейн и особено по бреговете му растеше гъста и висока тръстика, папур, шавар, дребна, влачеща се зелено-кафява растителност (ловон) и други подобни. От всички страни покрай бреговете растяха вековни върби, тополи, брястове, люляци. Из тръстиките и папурите гнездяха много диви патици, бърнета, червеношийки, рибарчета и др. В клоните на дърветата виеха гнезда щъркели, славеи, диви гълъби, свраки, врани, врабци и други птици. В бистрите изворни води се развъждаха различни видове риба — шаран, лин, платика, клен, сом, мряна, кротушка, щука, раци, миди, жаби, водни змии и др.

От така формиралия се воден басейн, заедно с промените на земната кора на планината още преди много милиони години, води началото си река Блато. Нейните бистри води следват естествения наклон на терена и формират речното си корито в посока изгрева на слънцето с няколко лъкатушни завоя и осигуряват пълноводието на реката. От двете страни на речното корито, с различно отстояние от него, през цялото землище на село Опицвет се бяха оформили обширни ливади, осеяни с пъстри цветя, насищащи околния въздух с опияняващ аромат. Едно от народните предания е, че името Опицвет се е породило от опиващия аромат на цветята „Опой-цвета“. Течейки на изток, реката приема водите на два леви притока — река Бистрица и река Матица, които носят водите си от изворите над с. Безден. След тях приема водите на два десни притока — единият от местността Стубело, на черния полски път, отделящ ливадите от нивите за с. Петърч през местността Пустиняко. Другият десен приток събира водите си от друг извор, намиращ се в най-ниската част на Бокина падина. Този извор и местността са наречени Извора. Водите на река Блато текат на изток през землищата на селата Петърч, Маслово, Шияковци, Костинброд, Мрамор и Мировяне. При Кумарица, квартал в Нови Искър на София, се вливат в река Искър като ляв приток.

По двата бряга на реката, като нейни неразделни спътници, извисяваха мощни стволове и клони много върби и брястове. Много стари брястови дървета имаше през цялото протежение на крайречните дворове на днешното село Опицвет. Отделни брястови горички имаше в югоизточната част на землището, точно на границата с това на с. Петърч, и то беше наречено Петърчко бреске. Между пътя за Пустиняко и Извора имаше друга такава горичка, наречена Брескето. В Гладно поле имаше Соколово бреске. До границата със землището на гр. Сливница, в местността Равнище, растеше едно голямо брястово дърво — Пушин брест. Орли бяха свили гнезда в неговите клони и отглеждаха потомството си. Почти целият южен каменист склон на планинската верига Три уши в по-далечни времена е бил покрит с вековни церови, букови, габърови и лескови дървета и храсти. В съчетание с разкошната водна площ този кът от землището на с. Опицвет се е превърнал в един неповторим по своята пищност, хармония и красота дар на природата.

Цялата тази изключителна природна даденост е създала много сериозни предпоставки за трайното заселване на първите поселници и наши предци — славяните.

След много дълги и задълбочени проучвания и анализи историческата наука е доказала, че първите славяни са обитавали земите между горното течение на река Одер, горното течение на река Ока, Балтийско море на север и Карпатските планини на юг.

Селищата на славяните се намирали обикновено на по-недостъпни места край реките, езерата и блатата. Къщите си изграждали от плет, замазан с глина, и били покрити със слама, тръстика или шума. Край къщите си имали складове за храни. Основният им поминък били земеделието и скотовъдството, ловът и риболовът. Познавали и някои занаяти като грънчарството и ковачеството. Умеели да изработват и удобни лодки от трупите на големи дървета. Отделни семейства се обединявали в общини, а общините — в племена.

Славяните били високи, здрави и издръжливи хора. Понасяли леко горещина и студ, липса на дрехи и недостиг на храна. Те принадлежат към групата на индоевропейските народи. Многобройните славянски племена са формирали своята етническа общност в началото на първото хилядолетие преди новата ера. Отначало живеели мирно и уседнало. В началото на V век една голяма част от племената започнали да се преселват на юг, към по-равните участъци, и достигнали до делтата и бреговете на р. Дунав.

Масовото разселване на славянските племена в цяла Източна Европа и на Балканския полуостров е станало през втората половина на V век, след 550 г., през целия VI век, до началото на VII век. През тези почти два века заселването на Балканския полуостров и на територията на Византия, възникнала като източна част на Римската империя, е ставало и с много сражения с редовната византийска войска. Като резултат в началото на VII век славянските племена трайно се установяват върху цялата територия на Византия, включително и по бреговете на Адриатическо и Бяло море, чак до остров Крит. При преминаването на славянските племена през Дунав, около устието на река Искър, те тръгнали срещу течението ѝ в търсене на началото на реката. При преминаването през Балкана и навлизането им в Софийското поле, край с. Кумарица, племената откриват устието на река Блато. Десетина семейства от племето тръгват срещу течението на реката. Когато пристигнали до изворите ѝ и големия воден басейн, потънал във висока и плътна вековна дървесна растителност, тръстики и водорасли, вековни гори по планинския склон, те открили своята нова родина. Без колебание започнали да строят наколни жилища около тръстиките. На по-късен етап се появили и трайни жилища върху каменни основи, от плет, измазани с глина. Така е възникнала първата махала в най-южната част на местността Портарица, наречена по-късно Могилките. Тази местност стои по-високо от околния терен, често заливан от прииждащите повърхностни води на „Барата“, Колина и Клечкова падина. С построяването на първите десетина къщи и създаването на тази първа махала, наречена по-късно Долна, може с най-голяма доза достоверност да се приеме, че с това се слага началото на ново поселище, наричано в някои предания Портарево, а после Опицвет. На по-късен етап няколко семейства си построяват къщи на стотина метра на запад от тази Долна махала, на западния бряг на Барата в местността Равнище. Така се създава втора махала, наречена по-късно Горна.

Съществува хипотеза, че новосъздаденото поселище Опицвет е едно от първите славянски селища в най-северозападната равна част на Софийското поле, възникнало около 630 г. след Христа.

По това време възникнал и прабългарският племенен съюз начело с хан Кубрат, заемащ територията на север от Черно и Азовско море, между реките Волга, Днепър и Кубан. Това обширно заселване нарекли Велика България. Около 650 г. племенният съюз се разпаднал след смъртта на хан Кубрат. Един от петимата му синове — Аспарух, с част от прабългарските племена се настанил на север от делтата на Дунав. Оттам, заедно със седем славянски племена, обитаващи тези земи, започнали непрекъснати нападения и грабежи по земите на Византия. При едно голямо сражение Аспаруховата конница разбила редовната византийска войска и навлязла в територията на Византия до Балкана. Византийският император Константин IV бил принуден да поиска примирие. Бил подписан договор, с който на Аспарух се отстъпва част от територията на Византия, намираща се на север от Стара планина, между Черно море и р. Дунав. По този начин през 681 г. била създадена първата държава между прабългари и славяни със столица Плиска и начело с хан Аспарух. През 774 г. хан Телериг разширява границите на запад, като присъединява земите западно от София заедно със землището на село Опицвет. През 850 г. хан Пресиян включва в границите на българската държава и земите на Македония и Албания. През 865 г. княз Борис I приема християнската религия като държавна.

Минават столетия, българската държава укрепва и се развива. Първото българско царство просъществува 387 години. От 1018 до 1185 г., или общо 167 години, България е под византийско владичество.

Второто българско царство продължава своето съществуване общо 209 години, до 1396 г., когато България отново е поробена за 482 години, този път от Османската империя.

Свободата идва с Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г.

Основният поминък на славяните и нашите праотци бил земеделието, скотовъдството, ловът и риболовът. Практикували са и грънчарство, ковачество и дърводелство.

След като формирали селището и трайно се установили за постоянно пребиваване, те започнали да разорават земята около къщите си и да произвеждат зърнени култури. Земята орали с дървено рало, на което закрепвали железен палешник. Сеели главно пшеница и просо. Отглеждали овце, крави, волове, коне и прасета. В непосредствена близост до къщите си започнали да строят и складове за храни и постройки за животните.

Изминали много десетилетия и населението се увеличавало от естествения прираст. Увеличили се земеделските площи, като се разоравали все повече от равните и годни за обработване земи. Така се формирало селското землище.

Животновъдството също се развивало и се появила голяма нужда от отделянето на овцете в кошари с дворове в непосредствена близост до основното пасище, какъвто бил планинският склон Камико. За да се осигури по-пряк и лесен достъп до това пасище, сред жителите възникнала идея да се прегради водният басейн „Врелото“ и да се изгради своего рода мост за преминаване по него на хора, добитък и каруци.

Преграждането на водния басейн и натрупването на десетки кубици камъни по една ивица, широка около 3 метра, дълга около 50–60 метра и дълбока около 3 метра, е продължило много години, а може би и десетилетия. Камъните са се събирали от планинския склон Камико и са се транспортирали до моста ръчно или с някаква незначителна животинска тяга. Като резултат изградили мост с подредени ломени камъни, суха зидария с три отвора (ракли), широки около 1–2 метра, покрити с големи каменни плочи. Цялото съоръжение е покрито с по-дребни камъни. По този начин е било осигурено жизненонеобходимото пряко преминаване на хора, животни и волски коли от дворовете и къщите до другия край на Врелото и Камико. Построяването на този мост е допринесло за отделянето на овцете от дворовете на хората и преместването им в непосредствена близост до пасището им. Започва се усилен строеж на отделни кошари (пояти) за постоянно пребиваване на овцете в тях през всички сезони на годината. Поятите са строени там, където свършва равната полска част на земята и започват първите скални образувания на планинския склон Камико. Строителството на поятите започнало от най-западната част на Врелото, като една от тях е изградена в близост до скалата на първия извор с по-топлата (светена) вода и е наречена в по-късните години на името на нейния собственик — Илийната поята. Изграждането на останалите около 20 пояти продължава на изток и достига до изворите на другата по-малка река — Бистрица. Тази последна поята, построена в непосредствена близост до друго изворче, е наречена и тя на името на собственика си Вито — Витово кладенче.

Поятите се изграждали с размери и обхват да поберат едно стадо овце от около 50–60 глави добитък. Стените на постройките от северната страна били от суха каменна зидария, висока около 1 метър, за защита от преобладаващите северозападни ветрове. Камъните се събирали на място. Към южната страна са били отворени. Покривали ги със слама и тръстика, които периодично подменяли. В непосредствена близост до поятите се изграждали и други, по-малки постройки за овчарите, с място за спане и посуда. До тях имало навеси за магарето и овчарските кучета. Тези пояти са просъществували векове и се използваха по предназначение до 1950 г.

Отминават много векове и нашите праотци, вкоренили се като тръстиката дълбоко в цялото селско землище около „Врелото“, речното корито на Блатото и притоците му, укрепват и развиват своите бит, вяра и култура. Както е добре известно, всички първобитни племена са изповядвали езичеството. Те вярвали в един главен бог — творец на мълнията и господар на света. Нему те принасяли в жертва бикове и други животни. Освен в този бог, по-късно наречен Перун, те вярвали и в различни духове и митични същества, които според тях обитавали горите, водите или планините. При жертвоприношенията те гадаели за бъдещето си и за успехите или неуспехите на бъдещите начинания. Религиозните ритуали и обреди с участието на цялото население са се провеждали на едно място в най-югоизточната част на подстъпа към третата тракийска могила, в близост до Лазарово окно. Там на по-късен етап е построена черквата.

На това място имаше забит един гладко обработен камък с цилиндрична форма, с диаметър около 50–60 см и висок около 1,50 м, като половината от него беше забита в земята. След покръстването и въвеждането на християнството като официална религия, на около 2 метра северно от този камък населението забива в земята и един каменен кръст от пясъчник. Тези два символа на езичеството и на християнската религия останаха на това място докъм средата на ХХ век.

Както е добре известно, покръстването на ханския двор е станало през 864 г. от изпратени за целта византийски духовници. Борис приел християнското име Михаил. След това византийското духовенство се заема с покръстването на народа. Следващата стъпка на княза била учредяването на Българска православна църква.

В годините 865–870 Борис I основава автономна българска архиепископия, произлязла от Константинополската патриаршия. Признатият ѝ през 927 г. ранг на патриаршия я прави първата патриаршия след античните и най-старата народностна църква в Европа.

По това време нашите праотци определят и постоянно място за гробище – на около 200 метра източно от последния извор на Врелото — Мало блатце, в равнинната част, в близост до поятите, точно там, където свършва Парамунски дол и се разлива в равнината на Гладно поле. Надгробни камъни и кръстове се срещаха на тази поляна докъм средата на ХХ век.

Утвърждаването на християнската религия и славянската писменост и книжовност сред цялото население на българската държава продължава през вековете. При царуването на цар Иван Александър то достигнало и надминало по своите размери дори Златния век на българската книжнина при царуването на цар Симеон. Построени са много черкви и манастири из цялата територия на държавата.

Печалната 1396 г. бележи падането на България под турско робство. Населението на Опицвет е преживяло през вековете всички събития, сполетели българите. Около 130 години по-късно, около 1525 г., турският султан подписва султански ферман, с който се разрешава на християнското население в границите на империята да строи християнски черкви. Условието било те да са вкопани в земята, за да не доминират по височина над джамиите.

Въпреки турското робство, големият размах в развитието на книжовното дело през Второто българско царство не спрял изведнъж. Въпреки ограниченията и пречките, налагани особено от гръцките духовници, книжовното дело продължавало своето развитие главно благодарение на българското духовенство. Средищни центрове на тяхната дейност били манастирите. Около София се развивали Рилският манастир, Драгалевският, Кремиковският. Духовниците от тези манастири са преписвали и превеждали гръцки църковни книги. Срещали се и писания със светски характер. Голяма дейност духовниците проявявали при подготовката на населението за строеж на нови черкви и манастири.

Голямо въздействие са оказали духовниците от Кремиковския манастир, в резултат на което през XVI век се построява манастирът над село Балша, манастирът в долчинката северно от село Шияковци, манастирът в село Разбоище, Годечко.

По това време, по-точно от 1640 до 1650 г., населението на село Опицвет построява своята черква. Тя е изградена върху третата тракийска могила, южно от Лазарово окно, между двете махали. Съгласно изискванията на турския султански ферман е вкопана около 1 метър в земята. Официалното откриване на черквата е станало на 13 ноември 1650 г.. Наречена е на светеца Йоан Златоуст, честван на тази дата от християните. Тогава е и официалният празник на селото – в черквата се отслужва тържествена литургия, а населението устройва общоселски увеселения и кани гости от близки и далечни села. Провеждат се различни състезания, хора и веселия. Голям, пищен събор на селото.

С построяването на черквата в нея се извършват всички християнски обреди — кръщаване на новородените, венчаване на младоженците и опяване на починалите.

След падането на България под турска власт, самостоятелната българска църква била унищожена, а по-късно подчинена на Цариградската гръцка патриаршия, която също ограбвала българския народ. Българските духовници са оцелявали само в манастирите, а провеждането на християнски богослужения било силно ограничено само до някои черкви в големите градове. В тези условия населението е било принудено да организира всички религиозни обреди със собствени сили, ръководено от някой природно надарен човек от селото. През първите 20–30 години на XVIII век такъв човек е бил Лазар от Долната махала.

След турския погром през 1730 г. село Портарево престава да съществува. От двете махали се създават две нови селища. Семействата от Горната махала се спират на мястото на т.нар. Войнишка махала на град Сливница. Жителите на Долната махала на Портарица тръгват по течението на река Блато на изток и спират сред гъстите дървета на десния бряг, и така слагат началото на новото селище Опицвет.

От опожареното, разорено, разрушено и изоставено село Портарево останал мостът през средата на „Врелото“, черквата, гробището и поятите. След повече от стотина години от руините на опожарените постройки на Долната махала са се оформили няколко малки могили. От тях местността е получила названието „Могилките“. Нашето семейство притежаваше там една нива. При изораването и окопаването на отделните култури, което продължи до 1950 г., когато се образува ТКЗС, ние откривахме дребни останки от керемиди, камъчета и отломки от керамични съдове.

След установяване на новото местонахождение на селото, семействата построили и един дървен мост на река Блато за посещение на гробището и поятите. В близост до този дървен мост в по-късните години се построява и нов бетонен мост, наречен от населението „Новия мост“.

В продължение на много години настъпило известно умиротворяване на страната и малкото село започнало да укрепва и да се развива. Започнали да се заселват и други семейства, идващи от планинските райони на Трънско, Годечко и Свогенско. Те започнали да устройват дворовете си на изток, следвайки брега на реката. Така селото придобило сегашната си форма и облик, като основният селищнообразуващ фактор е било поречието на река Блато.

В близост до моста при „Врелото“ беше построена масивна ловно-рибарска хижа. В нея пребиваваше горският надзирател. Неговите задължения бяха опазване на рибата в реката и на горските насаждения. Тази хижа беше станала много популярна и се посещаваше от ловци и риболовци от столицата.

Голяма площ от най-ниската част на южния планински скат на Камико е залесена с борови насаждения и е добила популярност като Културата.

Още през 1957 г. стопанството започна и за няколко години реализира широкомащабна програма за хидромелиоративно строителство.

Извърши се корекция на речното корито на река Блато от нейното начало във Врелото до Парамунския мост. Изгради се голяма земнонасипна язовирна стена, с която се преградиха водите на река Бистрица, и се изгради едноименният язовир с бетонен мост за пътя. Изгради се поливна система с помпена станция. По този начин земята на цялото „Гладно поле“, около 700 дка, стана поливна. Построиха се два рибарника — единият в местността Средорек с вода от река Бистрица, а другият — в местността Пустиняко с вода от извора в местността Страната. И двата рибарника, и язовирът бяха зарибени с речна риба. От западната част на бетонния мост, в южна посока, покрай западната страна на пътя се изкопа един земен канал, дълъг около 50 метра и широк около 4–5 метра. В него се отклоняваха част от водите на реката. Изгради се електрическа помпена станция, с която се поемаха водите от канала и се изпращаха за битови нужди на Завода за дървесно-влакнести плоскости при гара Сливница.

Най-съществен дял от реализацията на това хидромелиоративно строителство заема хващането на водата от всички извори на река Блато във Врелото и изграждането на мащабна по своя обхват водоснабдителна система за питейна вода на населението. По този начин напълно се задоволяваха нуждите от питейна вода на населението от селата Опицвет, Безден, Богьовци, Петърч, Храбърско, Хераково, Пролеша, град Сливница и голяма част от град Костинброд. Изграждането на цялата водоснабдителна система се извърши по съвременна строителна технология, с багери и строителни машини. Започна се с почистване на целия воден басейн от трайна дървесна растителност и събаряне на изградения от първите заселници мост от суха зидария по средата на водния басейн. Изградиха се бетонови шахти за водата на всеки извор и отвеждането им в централния стоманобетонен воден басейн на помпената станция. Беше построена и сграда на станцията с електрически трансформаторен пост и монтирани в басейна мощни засмукващи и изтласкващи водата помпи. За всяко от населените места бяха изградени собствени водни резервоари. След завършване на строителството целият район, обхващащ всички каптирани извори и шахти, около 40 декара, беше ограден с бетонови колове и бодлива тел и получи статут „вододайна зона“.

След реализацията на това крупно по своя обем и мащаби хидромелиоративно дело се породиха две становища с оценки от страна на населението. Положително беше задоволяването с питейна вода на хиляди хора от района.

От друга страна, дивната природа беше унищожена.

През 1991 г. Великото народно събрание прие, а през 1992 г. 36-ото Народно събрание измени и допълни така наречения Закон за собствеността и ползването на земеделските земи. С този закон се възстанови собствеността на всички бивши собственици върху притежаваните от тях селскостопански земи и се преустанови дейността на всички държавни, обществени и кооперативни селскостопански структури. На мястото на директорите и управителните съвети на агропромишлените комплекси и другите структурни звена бяха назначени ликвидатори. Тяхната дейност започна с разпродажба набързо и на безценица на останалите животни, селскостопански машини и инвентар. Всичко, което можеше да се демонтира от селскостопанските постройки като вътрешна инфраструктура, беше разграбено по най-вандалски начин. Останаха да стърчат изоставени, без врати и прозорци постройки в селскостопанския двор и запустели и неизорани ниви по полето. С този чисто политически акт се отиде от една крайност в друга.

Вместо да се подменят компрометираните ръководства на звената и да се възстановят първоначалните кооперативни порядки при строго съблюдаване на кооперативния устав, се отиде към пълно разрушаване и разпиляване на всичко, което беше събирано и строено с труда на цялото население за няколко десетилетия. Селското стопанство беше разорено по най-вандалски начин.

Общинската поземлена комисия възложи на проектантска група да извърши земеразделяне на землището на селото с оглед предоставяне на земята на отделните собственици в реални граници. На всички желаещи собственици се раздаде за временно ползване по един декар земя в „Гладно поле“, „Мишиница“ и „Папурджика“.

Януари 2009 г.

От Освобождението на България през 1878 г. в резултат на Руско-турската война и възстановяването на българската държава като Трето българско царство до 1945 г. българският народ взема участие в шест войни, две от които световни.

Неизброими са жертвите, дадени от българското население в тези кървави касапници. Активно е било участието и на населението на с. Опицвет. По данни от Военноисторическия и Държавния архив от населението на с. Опицвет са дадени 20 свидни жертви. Хора в цветуща възраст, загинали по бойните полета, водени от идеала и патриотичното чувство за обединение на българската нация и за защита границите на Отечеството.

Пресни са спомените на моето поколение от най-жестоката, кръвопролитна и варварска Втора световна война.

На 9 май 1945 г. в Берлин беше подписана капитулацията на хитлеристка Германия и бе сложен край на войната.

На 9 септември 1944 г. в София е образувано ново отечествено- фронтовско правителство начело с Кимон Георгиев. Постепенно и за сравнително кратък срок в цялата страна се установява народно- демократична власт.

На 28 октомври 1944 г. е подписано примирие между СССР, САЩ, Англия и България.

По силата на това примирие 450-хилядната българска армия, заедно със Съветската армия и в сътрудничество с Народноосвободителната армия на Югославия, влиза в активни сражения с германската армия. Тези боеве допринасят много за освобождението на Македония и Сърбия от германските окупатори.

Епични са битките при Страцин, Стражин, Куманово, Ниш, Подуево. Сто и тридесет хиляди войници и офицери в състава на Първа българска армия под командването на генерал Владимир Стойчев оказват решителна помощ за освобождението на Югославия и Унгария и достигат до Алпите и градовете Марибор и Грац в Австрия. Там ги заварва краят на войната.

Над 70 души от Опицвет са мобилизирани и изпратени на фронта, а 17 души са включени в състава на Първа армия във втората фаза на войната.

В първата фаза на войната край Страцин загиват капитан Симеон Митов Василов и Йосиф Наков.

Във втората фаза край река Драва загива Борис Лозанов Дойчинов.

Накратко, войните през ХХ век заличават най-малко 87 милиона човешки живота, без да се смятат ранените, осакатените и загиналите по друг начин.

Участниците във войната след завръщането си в с. Опицвет получават популярност сред останалото население като „фронтоваците“. Те правят свои събирания по повод годишнини и празници. Споделяйки спомени от войната, се поражда идеята да се построи паметник на загиналите. Идеята се приема с ентусиазъм от всички, популяризира се и към нея се присъединява и останалото население. Създава се комисия за организация, събиране на финансови средства и провеждане на необходимите действия и процедури за построяване на паметника. За председател на комисията е избран Лозан Александров Ортаков (Лозан Тунин), а за членове — Благой Найденов Митов, Стефан Иванов Динов, Игнат Трендафилов Мишев, Георги Младенов и др. Членовете на комисията предприемат широка разяснителна дейност и в резултат към нея се включват и по-млади хора като Димо Стоянов, Николай Свиленов Грозданов, Григор Миленков и др. Ходят от къща на къща и в продължение на една-две години успяват да съберат сума от 2000 лв. по неденоминирания курс и я внасят на спестовен влог в ДСК.

Както е добре известно, от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. българската държава и българското общество се развиваха в една система като социалистическа и народна демокрация с държавно управление. Така всички обществени начинания, действия, мероприятия, под една или друга форма, трябваше да се съгласуват със съответната партийна организация. И тази инициатива на „фронтоваците“ трябваше да мине по този ред, за да се предприемат реални действия за строежа на паметника.

Едва ли биха се намерили някакви писмени доказателства за провеждане на подобна процедура и резултатите от нея.

В хорската мълва се прокрадва мнението, че някои членове на селската партийна организация са изразявали становище, от което се разбира, че за загиналия капитан Симеон Митов Василов, като офицер от царската армия и син на притежател на кръчма и бакалница, и изхождайки от идеологическия подход за „класовата борба“, да му се строи паметник не кореспондира с изискването за порицаване на „класовия враг“. Това — от една страна.

От друга, през пролетта на 1952 г. в селото беше разкрита група от 17 души на възраст от 20 до 40 години, завербувани от някаква конспиративна организация за сваляне на правителството. Бяха арестувани, съдени и излежаваха различен срок, а трима бяха убити с неизвестни гробове. Широките роднински, междусъседски и общоселски отношения между семействата на засегнатите от съдебния процес и останалите жители на селото бяха помрачени, а общият психологически климат в селото — за дълго разстроен и силно потиснат.

Липсва документална информация за отношението и евентуално за някакви наченки на инициатива и подкрепа на идеята за построяване на паметника от страна на общинската администрация в лицето на кметовете и кметските наместници в селото през тези години.

При такива условия и обстоятелства потекоха годините, идеята заглъхваше, фронтоваците остаряваха и оредяваха и построяването на паметника просто не се осъществи.

Така се стигна до 10 ноември 1989 г.

На поредния пленум на ЦК на БКП Тодор Живков беше освободен от ръководните постове в партията и държавата. Започна прословутият преход от социалистическата система на държавно управление към капиталистическа система с пазарна икономика.

Края на тези промени никой не можеше да прогнозира. Историците ще проучват и анализират задълбочено обективните причини за настъпването и резултатите от прехода.

Но и от най-беглите наблюдения и преживявания по най-категоричен начин може да се установи, че за 10–15 години шепа български политици, приели в своите редици най-отявлени бандити и лумпени, разрушиха държавата и я върнаха на равнището на 1944 г. Всичко изградено и създадено за 45 години народна власт се разруши, унищожи и разграби по най-вандалски начин. Народът потъна в мизерия и бездуховност.

Позитивната и градивна роля на общините беше парализирана.

През пролетта на 1987 г. в една група от родените през 1927 г. се породи идеята за 60-годишния ни юбилей да се създаде организация за издирване на всички, родени през 1927 г., и да се поканят семейно на една родолюбива земляческа среща.

Тази идея се породи от чувство на голяма, дълбока и неизчерпаема обич към родното. От дълбоко и родолюбиво носталгично чувство.

Опитът от житейския път на човека показва, че младежките му години са съпътствани от по-хубави и приятни емоции. Това е една от причините възрастните хора да чувстват нужда от споделяне на спомени от безвъзвратно отминалата младост.

Промените в обществено-политическия строй на държавата, извършени през 60-годишния период на родените през 1927 г., допринесоха много за разслоението на хората и разрушаване на компактността на постоянно пребиваващото население в селото. Заедно с оредялото население бяха нарушени и забравени вековни традиции на общуване, контактуване, гостуване, често изразявани в общоселски събори, увеселителни и културно-просветни мероприятия и изяви. Тези традиции допринасяха за развитието на високоморални и благородни добродетели и ценности в цялото население.

Първата юбилейна среща се проведе на 21 март 1987 г. в ресторанта на търговската сграда на площада в с. Опицвет. На поканата се отзоваха и последните двама живи учители в прогимназията на селото — Филип Найденов Гьорев и Велин Николов Киров.

Много мила, трогателна и много весела беше тази първа, юбилейна, земляческа среща. Изиграха се много хора, направиха се снимки. Прие се и решение занапред да се организират такива срещи на всеки пет години.

Втората среща се проведе на 20 юни 1992 г.

Третата — на 24 май 1995 г.

Четвъртата — на 24 май 1997 г. На нея чествахме 70-годишнината на випускниците. Тогава сякаш по-осезателно се почувства необходимостта тези срещи да бъдат разширени от родените и след 1927 г., както и от родените преди нас.

Прие се решение да се предложи на кмета на селото да поеме инициативата за събиране на средства. Целта беше да се осъществи идеята на бившите фронтоваци от Отечествената война. Те бяха събрали около 2000 лв. още преди 15 години, но деноминацията на лева през 1999 г. ги стопи и спестовната книжка беше унищожена. Изпълнението на тези решения се затрудни и забави. Една от причините за това беше катастрофалното обедняване на населението, сполетяло го от неуспешния и продължил мъчително дълго преход от социализъм към капитализъм. Друга, не по-маловажна причина беше и оредяването на родените през 1927 г. Единадесет души вече не бяха между живите, а значителна част от останалите бяха с изчерпани физически възможности. При тези обстоятелства на 20 септември 2003 г. отново се проведе среща в кафе-клуба на търговската сграда и се взе решение за в бъдеще събиранията да бъдат всяка година и в тях да участват всички желаещи, родени в с. Опицвет.

Такава среща, вече определена като „земляческа“, се проведе на 25 септември 2004 г. Отново потвърдихме идеята за ежегодни сбирки и определихме 22 септември — официалния празник на България.

В организацията и провеждането се включиха и по-млади хора. С голяма енергия и организационни качества се оказа роденият през 1933 г. полковник от запаса Цветан Никифоров Тодоров. През летните месеци той пребиваваше в родната му бащина къща в с. Опицвет.

Като един от родените през 1927 г. и активно участвал във формирането на идеите за тези мероприятия, в мен все по-отчетливо се насаждаше виждането, че по своята същност провежданите празнични мероприятия носят елементи на едно сдружение на родолюбието.

Моята професионална дейност като геодезист продължи и след пенсионирането ми като член на експертните съвети по устройство на територията на няколко общини от бившия Окръжен народен съвет, а сега Софийска област. Редовно работех за град Златица. В края на 1997 г. ръководството на общината, по случай 120-ата годишнина от Освобождението на града от турско робство, построи скромен паметник на главната улица, при изхода към София. Паметникът е посветен на руските войници, загинали при сраженията за освобождението на града. Проектът на паметника се изработи и одобри служебно от главния архитект на града — арх. Т. Велев, и беше приложен на терена с моето съдействие.

Като имах предвид оформилата се вече идея за паметник в с. Опицвет, намерих за целесъобразно този проект, като икономичен и подходящ по обем, да го повторим и при нас. Скицата с архитектурната част на проекта и идеята за приложение на нашия площад представих в кметството и я предадох на тогавашния кмет на селото Григор Марков за обсъждане и предприемане на следващи действия за реализацията. Кметът прие документите, но до края на мандата му нямаше никакви действия.

Нещо, което си заслужава да се отбележи и да се знае, е, че по инициатива на група граждани, насърчени отново и от полк. Цв. Тодоров, през месец април 1995 г. беше създадена и регистрирана нова земеделска кооперация „Съгласие“. Беше избран управителен и контролен съвет и тя започна дейността си с база останките от вандалското разграбване на стопанския двор на бившето ТКЗС. На 30 май, на годишно събрание на кооперацията, по наше предложение се прие решение, с което се отпускат 100 000 лева на кметството за построяване на паметника на загиналите за България опицветчани. За съжаление, и това решение остана без резултат. Кооперацията продължи дейността си до 25 март 2000 г., когато се проведе последното годишно събрание. След него кооптираният председател Георги Евтимов (Гоче Конин) я доведе до ликвидация. Бившият стопански двор беше закупен от нов собственик и там се създаде сегашната конна база.

На 5 януари 1999 г. оставих на кмета подготвено писмо с копие от архитектурната част на паметника, адресирано до главния архитект на общината за съгласуване на проекта и издаване на строително разрешение, изискващо се от тогавашния закон за ТСУ, но и това усилие остана без резултат.

От съвместната ми дейност с общините и от периодичните ми посещения в кметството и разговорите с кметовете и населението може да се направи изводът, че през всичките три мандата на управление от началото на прехода, поради много причини, местната кметска власт в голяма степен беше обречена на бездействие. Това тъжно обстоятелство се отрази на състоянието на селото и на душевността на населението.

Едва през четвъртия мандат, от средата на 2000 г., когато за кметски наместник беше избран Стефчо Алексов, в Опицвет започнаха и първите проблясъци на съживяване на селото и бавно и мъчително възстановяване на разрушеното. Неимоверно трудно беше за този сравнително млад и без никакъв административен опит човек, след десетгодишна разруха и бездействие, при изключително безпаричие, да се заеме с тази дейност на селски кмет. Той не се вълнуваше от политическите страсти, нито имаше стремеж за власт. Водеше го само желанието да бъде полезен с дейността си на хората и на селото. Дейността му продължи и през втория мандат, а през месец октомври 2007 г. при изборите беше преизбран и за трети мандат.

Естествено и разбираемо е, че още с избирането му за кмет, заедно с някои напътствия за предстоящата му дейност, му оставих и скицата с архитектурния проект за паметника. По време на периодичните ми посещения в кметството разговаряхме и за някои практични подходи и действия, като например проучването на цените на строителните материали, необходими за паметника.

Като добър домакин и стопанин, Стефчо Алексов, заедно с дългогодишната служителка и завеждаща ЕСГРАОН в кметството Милка Стойкова, се заеха да ремонтират, почистят и приведат в приветлив вид работната стая, в която се помещава кметството. С един нает местен майстор се изкърпиха стълбището, водещо към стаята на кметството, и терасата пред входа на читалището и пощата. Изкърпиха се подпорните стени и плочникът на площада. Беше ремонтирана и основно почистена обществената тоалетна до търговската сграда. Подменен беше покривът на автобусната спирка. Изрязаха се старите клони на дърветата и храстите и редовно се косеше тревата. Зелените площи се поддържаха в приветлив вид. Общината достави и се монтираха в площадното пространство детски люлки и пясъчник, като пред тях се постави и ремонтирана пейка.

Новата част на гробищния парк се огради с телена мрежа и се изнесе каменната ограда, отделяща го от старата част. Доставени бяха бетонни панели и се монтира покрит навес (магерница) за провеждане на християнските обреди при погребения и панихиди. Изгради се водопроводна инсталация и се монтира чешма за обслужване на посетителите в парка. Значителна част от строителните материали се транспортираха и доставяха с личния автомобил на кмета. Подмени се и покривната конструкция на читалищната сграда. Своевременно се отстраняваха честите повреди в уличната водопроводна мрежа и електрическото осветление. Служителката М. Стойкова своевременно и компетентно обслужваше всички нуждаещи се граждани. Читалищната библиотекарка Венелина Манкова, освен грижата за добрия порядък на библиотеката и предоставянето на желаещите на литература, при отсъствие заместваше и служителката от ЕСГРАОН. Пощенските услуги, събирането на такси за телефонни услуги и електрическа енергия, изплащането на пенсиите се извършваха от двете служителки Галя Заркова и Георгиева своевременно и компетентно. Кметството започна да подготвя както краткосрочна, така и по-дългосрочна благоустройствена програма и ги представяше в общината за осигуряване на финансови средства. Сред преобладаващата част от живущите, а и сред приходящите в селото започна да проблясва една мисъл на надежда за нещо по-добро и благородно. Безспорно тази дейност като че ли добре се разбра и вярно оцени от избирателите и на местните общински избори, проведени през октомври 2003 г., кметът беше преизбран с мнозинство за втори кметски мандат от 4 години.

Разговорите за изграждането на паметника се пренесоха и на срещите на кафе с техн. Кирил Рангелов. Той е роден през 1938 г. в с. Опицвет. Срещите ни започнаха на 26 май 2003 г. в ж.к. „Люлин“ в София. Той присъстваше и на някои срещи със семейството на полковник Цветан Тодоров. Постепенно, но съвсем определено на тези срещи темата за създаване на организация за построяването на паметника се наложи осезаемо. Срещите се преместиха в кафе-сладкарницата на пл. „Св. Неделя“ и ул. „Позитано“ в София. Те се проведоха на 24 октомври, на 4 и 18 декември 2006 г., на 8 януари, на 5 и 19 февруари, на 12 април, на 17 и 21 май 2007 г.

Всички тези срещи съвпаднаха с втория кметски мандат на Стефчо Алексов. През летния сезон срещите и разговорите се пренесоха от полковник Цветан Тодоров в Опицвет. При една негова среща с Гроздан Стойков Грозданов той обещал, че ще предостави 1000 лв. собствени средства за построяването на паметника. По този повод на 17 юли 2007 г. му подарих книжката „Опицвет през вековете“ с благодарност за изключително благородната му постъпка. По скромната ми оценка този човек направи първата, решаваща, реална стъпка за построяването на паметника. Този мъж на възраст над шестдесет, с родословен корен и от Опицвет, е внук на баба Райна — втора съпруга на Гълъб Младенов (Гълчо), дългогодишен майстор на най-вкусните кебапчета, правени в Опицвет. Преживял детските си и юношески години през летните месеци край река Блато и ливадите край нея в Опицвет, решил да си построи и жилище в селото. Само от тази негова постъпка, без никакви други допълнителни доводи, може да се приеме много точна, вярна и безапелационна оценка за неговата нравствена и много високо етична и морална изграденост, съвместена и с това чувство на отзивчивост, родолюбие и патриотизъм!

През това време Тодоров се включил в помощ на кмета за изготвяне на предложение на кметството до общинския съвет на община Костинброд и с негово решение № 675 от заседанието му на 26 юли 2007 г. се дава съгласие да се изгради паметник в с. Опицвет на загиналите във войните войници и офицери от с. Опицвет. Върху скица от регулационния план на селото е дадена и виза от главния архитект на общината от 12 септември 2007 г., с която се разрешава проучване за паметник на загиналите във войните от с. Опицвет при условията на чл. 147 и чл. 151 от ЗУТ, текстовете на които не изискват инвестиционни проекти за такъв вид строеж.

На 17 септември 2007 г. в читалищната сграда полковник Тодоров беше поканил и Васил Боянов Младенов, Славчо Кръстанов Ленков, Николай Свиленов Грозданов, Димо Стоянов Динов и моя милост за учредяване на инициативен комитет за набиране на средства и организация за построяване на паметника. Прие се решение полковник Цветан Никифоров Тодоров да оглави инициативния комитет, като в него се включат Цветан Тодоров, Васил Боянов, Павел Мишев, Димо Стоянов, кметът Стефчо Алексов, секретарката Милка Стойкова и библиотекарката на читалището Венелина Манкова.

На 22 септември 2007 г. се проведе вече утвърдилата се като ЗЕМЛЯЧЕСКА среща в ресторанта, на която присъства и кметът, а един от главните организатори беше Цветан Тодоров. Той предварително беше подготвил, отпечатал и размножил едно обръщение към населението от всички присъстващи на срещата с призив да се включат в подетата инициатива за набиране на средства за построяването на паметника. Преди това д-р Димитър Алеков, по собствена инициатива, беше взел от Държавния архив списък с имената, датите на раждане и на смъртта и в коя от войните са участвали. Данните са взети от смъртните им актове във Военния архив. По този списък се изготви окончателният проект за паметната плоча на паметника. След учредяването на инициативния комитет председателят полковник Цветан Тодоров написа, разпечата и размножи договор за спонсорство между общината и дарителя и благодарствена грамота от инициативния комитет, които се връчваха на всеки дарител.

На една от срещите на част от членовете на инициативния комитет се разгледа и обсъди съдържанието на архитектурния проект и се прие решение да се потърсят специалисти в тази област и на тях да се възложи изработването на проект. В помощ на комитета се включи и дъщерята на Аспарух Павлов — Таня, която препоръча архитект и конструктор, сътрудници към Министерството на културата. Членове на комитета и полк. Тодоров се срещнаха с тях и те приеха задачата. На 25 януари 2008 г. проектантите представиха проект на паметника и същият се разясни и разгледа на площадката пред входа на читалищната сграда от актив в състав: кметът Ст. Алексов, полк. Цв. Тодоров, Васил Боянов, Димо Стоянов, Здравко Владов, Цано Цанов, Таня Аспарухова и П. Мишев. Полк. Цв. Тодоров направи снимка на присъстващите и се прие становище проектантите да представят в кратък срок приблизителна финансова оценка. При нова среща с проектантите беше предложен проект за около 40 000 лв. Прецени се, че тази стойност не е по финансовите възможности на кметството, и офертата беше отказана.

Междувременно кметът Ст. Алексов беше направил и внесъл в общинския съвет предложение за отпускане чрез бюджета за 2008 г. средства за построяването на паметника. Отпуснатите средства бяха крайно недостатъчни, но в по-късен етап общината съумя да издейства целеви средства от Министерството на финансите, с които строежът беше завършен.

На следваща среща на инициативния комитет и кмета се реши да бъде поканен на помощ за изготвянето на проекта и Георги Данаилов Илиев (Гошо Данов), роден през 1932 г. в с. Опицвет, който беше изявен и наложил се в професията си като плакатен специалист и художник. Той използва само основния блок от първоначалния архитектурен проект, а другите два елемента — пилонът и морената — бяха изоставени. На други две срещи Георги представи схема на блока с формата и размерите му. Прие се да се пристъпи към изработването на подробен работен проект, цифров и графичен, както на точните размери и формата на цялостния блок, така и на проекта с точното разположение на буквите на имената и цифрите и останалите елементи, прецизирани с техните точни размери и отстояния.

По инициатива на полк. Тодоров, на кмета и на членовете на инициативния комитет се осъществиха две посещения в общината в гр. Костинброд. При първото посещение на 18 март 2008 г. срещата беше с председателката на Общинския съвет и военния отчетник, а втората — на 25 март 2008 г. — с кмета на общината Красимир Кунчев. Тогава се разгледа и изработената от общината приблизителна план-сметка за паметника. На срещата кметът пое ангажимент да съдейства за построяването на паметника, като определи гл. експерт „Култура“ Юлиян Найденов за пряка връзка с общинската администрация по всички въпроси за изграждане на паметника. След като се изработи подробно архитектурната и ситуационната част на проекта, същият се пое от строителния техник Кирил Рангелов. Той е роден през 1938 г. в с. Опицвет, завършил е Държавното военно железопътно училище в София, а целият му трудов стаж до пенсионирането му е преминал в железопътното строителство. Той се зае и съумя в сравнително кратък срок да изработи конструктивния железобетонен проект, количествената и финансовата сметка за строежа на паметника. След изработването му, изчертаване, размножаване и комплектоване той представи проектите на арх. Радост Павлова Тодорова и строителния инженер-конструктор Иван Якимов. Двамата, с регламентирана проектантска правоспособност, подписаха и оторизираха проектите.

Така в първата половина на месец май 2008 г. проектът, комплектован в четири работни папки, се представи в кметството за сключване на договор със строително звено за построяването му и за набиране на финансови средства. Договорът за построяване на паметника беше сключен между кмета и една строителна фирма, собственикът на която се оказа и съветник в общинския съвет на общината. Срокът за окончателното му завършване и предаване беше до 10 септември 2008 г.

На 8 август 2008 г. работници от строителната фирма с изкопна машина подготвиха основите, положиха и монтираха желязната конструкция на основите и стъпалата в присъствието и със съдействието на главния конструктор на проекта техн. Кирил Рангелов. Направен беше кофражът и беше излят бетонът. С това се сложи и реалното начало на строежа на паметника. Техническият ръководител на строежа се оказа възпитаник на строителния железопътен институт, подведомствен и на полковник Тодоров. Непосредствената връзка между тях се оказа изключително полезна за срочното му и качествено завършване. През този месец на строителство и неговото окончателно оформяне, заедно с прилежащата алея от плочи към паметника и околното площадно пространство, се организираха и няколкодневни трудови бригади от населението. Главни организатори и непосредствени участници в бригадите бяха полк. Тодоров и кметът Ст. Алексов. Преобладаващата част от участниците бяха жени — между петнадесет и двадесет. Те почистваха плочника и тревните площи на площада, храстите и цветните насаждения и показаха, че са основна движеща сила в обществото на селото.

Извърши се огромна организаторска и практическа работа за срещи с ръководители на фирми и организации, с отделни дарители, с посещения по домовете за набиране на финансови средства. Парите се събираха и внасяха в касата на общината отначало от секретарката на кметството Милка Стойкова, а много често и лично от председателя на инициативния комитет полк. Тодоров и от кмета. Поради стеклите се обстоятелства, че единият член на комитета Васил Боянов постъпи на лечение вследствие на внезапно получена травма, а другият, П. Мишев, живееше извън селото, фактически председателят Тодоров пое изцяло задачата. Благодарение на големия му организационен опит, делови качества, амбициозност, настойчивост и последователност той съумя да синхронизира дейността си с кмета Ст. Алексов и добрият резултат се получи.

В хода на кампанията един от родените през 1927 г. в Опицвет и активен поддръжник на родолюбивата идея — Здравко Владов, беше написал и подредил цяла стихосбирка, посветена на загиналите във войните, и я беше озаглавил „Свидни синове“. Тя се оказа много подходяща като допълваща идея към паметника. Отново със своите организаторски качества и създадени контакти и връзки с издатели, и с малка част лични финансови средства, полк. Тодоров успя точно навреме да се намеси и да помогне за отпечатването и издаването на стихосбирката в подходящ брой екземпляри. Разбира се, Здравко беше дълбоко удовлетворен и трогнат от това дело и споделяше своето дълбоко задоволство. Стихове от стихосбирката бяха прочетени при откриването на паметника. За най-голямо съжаление, само два месеца по-късно Здравко скоропостижно почина.

Вечна да е светлата му памет!

Събирането на финансови средства продължи до деня на откриването на паметника. Дарители на парични средства се оказаха 59 души, а юридическите лица като фирми, обществени организации, обединения и сдружения — девет. Паричната сума, дарена от физически лица, възлезе на 3607 лв., а от юридически лица — на 4825 лв., или общо 8432 лв. Всички средства бяха внесени в касата и осчетоводени от финансовото звено на общината по специалната сметка, открита за строежа на паметника. По приблизителни разчети за построяването на паметника са изразходвани около 18 000 лв., а с добавената стойност — около 22 000 лв.

Списък

Физически лица

Юридически лица

Построяването на паметника е вече завършен факт, но още малко за председателя на инициативния комитет — полковника от запаса Цветан Никифоров Тодоров. Той е роден на 30 март 1933 г. в с. Опицвет в семейство на родители със средно имотно състояние. След завършване на прогимназиалното си образование в родното си село и средно в гимназията в град Сливница, завършва Висшето военно училище „Васил Левски“.

В продължение на 40 години той служи в системата на военните учебни заведения. Във ВВСУ „Л. Каравелов“ и ВВТУ „Т. Каблешков“ извървява пътя във военната йерархия от командир на рота до чин полковник и заместник на генерала — началник на училището. С цялата си отдаденост на тази благородна военно-гражданска професия, той се налага и израства като всеотдаен командир и възпитател на една многобройна армия от подготвени и висококвалифицирани военни и транспортни кадри.

След пенсионирането си, заедно със своята съпруга се установяват за по-продължително пребиваване през летните месеци в родното село. Полагат много усилия за подобряване на битовите условия в жилището и двора и го превръщат в образцов и отлично подреден кът за краткосрочен отдих на всички членове на десетчленната им фамилия.

За изключително големите му усилия, вложени в тази прекрасна родолюбива инициатива — построяването на паметника през юбилейната му 75-годишнина през 2008 г. като дар за селото, обществеността в Опицвет му дължи най-голяма признателност и благодарност! Нека следващите поколения следват и продължат този прекрасен пример!

На 22 септември 2008 г. се навършиха 100 години от обявяването на независимостта на Княжество България от васалната зависимост от Турция. Държавното ръководство организира тържествено честване във всички областни центрове на страната и главен център гр. Велико Търново, като стара столица на Княжеството, където е подписан манифестът за независимостта. Там присъстваха президентът на републиката Георги Първанов, председателят на парламента Георги Пирински и премиерът Сергей Станишев.

В своята месечна програма общинското ръководство на община Костинброд беше определило във връзка с тази знаменателна годишнина да се проведе общоселско тържество на площада в центъра на с. Опицвет и да се открие новопостроеният паметник на загиналите офицери и войници от селото през войните. Бяха изпратени покани до президента на републиката, до председателя на парламента, до председателя на Министерския съвет, до министъра на отбраната, до министъра на културата, до председателя на Съюза на запасните офицери, до областния управител на Софийска област, до народния представител и някои други официални лица. Поканени бяха и всички кметове на кметствата в съставните на общината села, четирима свещеници от общинската енория за освещаване на паметника, както и спонсори и дарители.

В селото, от страна на кметството с кмет Стефчо Алексов, на председателя на инициативния комитет полковник Цветан Тодоров и библиотекарката на читалището Венелина Манкова, беше създадена организация за подготовка на тържеството. Взеха участие мнозинството от живеещите и пребиваващите в селото жени, една част и на пределна възраст, които със завидна устременост, отзивчивост и желание показаха, че са равностойни, а в някои отношения и водещи членове на обществото и истински родолюбки. През цялото време на строителството на паметника те активно участваха в организираните бригади за почистване на плочника на площадното пространство и тротоарите, на зелените тревни площи и дървесната растителност, и почистване на отпадъците.

По идея на репортерката на телевизия „СКАТ“ Силвия Трендафилова жените приготвиха домашни баници, погачи и сладкиши за организирания коктейл в края на тържеството.

Отзивчивостта, активността и усърдието, които проявиха жените в това мероприятие, могат да бъдат оценени като едно „пробуждане“ на населението от дълбоката нравствена летаргия, наложена ни по жесток и безотговорен начин от авторите на продължилия вече 20 години преход от една държавна система към друга.

Площадът в центъра на селото, като средищен административно-културен и търговски център, беше празнично ремонтиран, почистен и подреден. Паметникът в югозападната част, в тревната площ, обграден от зелените стволове на два мощни бора и една бреза, беше покрит с бяло платно в очакване на откриването му. Новопокритата с базалтови плочки алея към паметника, новата чешма в близост до него, трите пилона с развети знамена на Европейския съюз и на общината, и третият в очакване на българския трибагреник, новите пейки, новата табела на кметството, боядисаните в различни цветове бордюри и пешеходната маркировка на асфалтовата настилка на главната улица определено допринасяха за празничната атмосфера и приповдигнатото самочувствие на населението. Площадното пространство се озвучаваше от мощна радиоуредба с високоговорители, доставени и ръководени от ръководителя на културното звено в общината в гр. Костинброд Юлиан Николов. Отразяването на тържеството пое телевизионната репортерка от телевизия „СКАТ“ Силвия Трендафилова, чийто корен е от с. Опицвет, заедно с фоторепортери. Още преди определения час 10:00 на площада започнаха да прииждат посетители и посещаемостта може да се оцени като много добра.

Поради ангажимента на държавните ръководители в общодържавното и национално мероприятие техни представители не се отзоваха на поканата. Външни представители бяха генералът от запаса Кирил Цветков, бивш командващ Сухопътните войски, полковник Парламанов от Съюза на запасните офицери, както и поделение войници от с. Понор с техния командир. Присъстваха заместник областният управител на Софийска област, кметът на община Костинброд Красимир Кунчев, представители на културното звено на общината и общинската администрация, и четирима свещеници от общинската енория.

Времето беше с променлива облачност до слънчево, тихо и сравнително приятно. След 10:20 ч. с голяма тържественост под звуците на националния химн беше издигнат на средния пилон, между европейското и общинското знамена, националният трибагреник пред строените и отдаващи чест войници от военното поделение. Трикольорната лента, опасваща паметника, беше прерязана от кмета на кметството Стефчо Алексов и кмета на общината Красимир Кунчев, а бялото платно беше свалено от полковник Тодоров. С това паметникът беше открит. Под звуците на заупокойната „Вий жертва паднахте“, пред просълзените погледи на присъстващите, войниците със стегната строева крачка поднесоха венци от името на общината, кметството и инициативния комитет, а граждани положиха свежи градински цветя. Четиримата свещеници отслужиха тържествена литургия и осветиха паметника. Слово произнесоха двамата кметове и гостът генерал Кирил Цветков. Последен председателят на инициативния комитет полковник Цветан Тодоров произнесе дълбоко емоционално, силно затрогващо слово, пораждащо преклонение и почит към паметта на загиналите. То беше изпратено с бурни ръкопляскания.

Активистката към инициативния комитет Таня Аспарухова Бардова прочете две стихотворения от стихосбирката „Свидни синове“ на Здравко Владов.

Много хора и танци бяха изиграни на площада пред кметството и читалището от женска и детска танцови трупи към училището на с. Петърч.

Накрая, при добра организация, в сладкарницата и на покритата тераса към нея се проведе коктейл — шведска маса с изобилие от домашно приготвени от опицветските жени баници, погачи и сладкиши. Хората разговаряха, даваха се оценки и пожелания, заздравяваха се социалните контакти.

Така в ранния следобед на този ден завърши голямото селско тържество на централния площад, получил наименованието „Независимост“, с новия мраморен паметник като символ на преклонение пред паметта на загиналите воини. В близост до паметника беше изложено табло с портретите на над 70 бойци, участници във Втората световна война и, за съжаление, вече всички покойници.

Една идея, родила се преди 63 години, се осъществи успешно. Мраморният паметник стои скромно и величествено под вечнозелените клони на боровете и напомня на сегашните и бъдещи поколения за един подвиг, обвит в слава и пренасян във вечността.

Населението на това прекрасно село, закичено сякаш от природата с лиричното име Опицвет, може да се гордее, че с усилията на мнозинството от жителите си успя да създаде този свещен кът за преклонение, почит и уважение към жертвоготовността в името на една велика цел, допринасящ за формиране на добродетели, признателност и благородство.

Искам да завърша този скромен обзор за построяването на паметника със стих от Здравко Владов:

с. Опицвет, януари 2009 г.

Павел Трендафилов Мишев е роден на 4 февруари 1927 г. в с. Опицвет в селско семейство със средно имотно състояние. Дядо му по бащина линия Мишо е роден през 1840 г. в с. Мало Малово и това е причината описанията в първата част на книгата да включват и района около това село.

Основното и прогимназиалното си образование получава в родното си село. През 1941–1943 г. завършва двата начални гимназиални класа в Сливнишката гимназия. От 1943 до 1946 г. учи и завършва техникума „Хр. Ботев“ – София със специалност техник-земемер. През 1947 г. има едногодишен професионален стаж и полага успешно държавния си изпит за право на техническа правоспособност. От 1950 до 1959 г. е на работа в националния проектантски институт „Геопланпроект“ в София и взема участие в изработването на кадастралните планове на десетки градове и по-големи села в почти всички краища на страната.

От 1959 г. до пенсионирането си в началото на 1988 г. работи в отдел „Архитектура и благоустройство“ на Софийския окръжен народен съвет. В този период от дейността си полага усилия за благоустрояването на с. Опицвет и доброто му градоустройство.

През детските и юношеските си години е преживял всички несгоди на мизерните житейски условия на селския бит. Не прекъсва връзката си със селото и в по-късните години. От 1967 г. облагородява вилното си място над язовир „Бистрица“, където през 1980 г. построява вила.

Посещава някои от големите европейски градове като Москва, Киев, Ленинград, Берлин, Дрезден, Кемниц, Лондон, Кембридж, Оксфорд, Брайтън, Стратфорд, Букурещ и проявява голям интерес към бита, благоустройството, архитектурата и културата на тези страни и обогатява своите познания.

Съхранил голямата си обич към родния край, разочарован от липсата на историческа памет за него, след излизането си в пенсия започва да събира информация за историята на селото. Източници са предимно разказите на най-възрастните жители на селото, църковни и училищни книги. Заедно с подробните описания на географските особености и на преживяното от автора те оформят настоящата книга. Тя има амбицията да положи началото на историческия летопис на селото и да допринесе за повдигане на самочувствието на всеки роден или свързан с роднински връзки с това прекрасно село Опицвет.

Автор е и на книгата „Живот в полите на Три уши“, която описва живота, професионалното му развитие и геодезическите практики през ХХ век. В продължение на целия си живот води дневник. След 75-годишна възраст усвоява работата с компютър и сам пише своите книги и статии.

С голям ентусиазъм се включва в дейностите по изграждане на паметника на загиналите във войните жители на Опицвет. Не спира да се интересува от общинските дела, поддържа връзка с всички кметове и често предлага помощ.

Завещава ни голяма любов към родния край, към труда и знанието.